О   П   Р   Е   Д   Е   Л   Е   Н   И   Е

 

Гр.Видин

 

09.07.2015 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ВОС  гражданско ОТДЕЛЕНИЕ

на      девети юли  две хиляди и петнадесета година

в закрито заседание в следния състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. М.

                                                         ЧЛЕНОВЕ: С.С.

                                                                            Г.Й.

 

Секретар ..........................................

като разгледа докладваното от съдията Й. Ч.гр.д  № 219  по описа за 2015 година и за да се произнесе съобрази следното:

        

         Производство по реда на Чл.413 ал.1 във връзка с Глава 21  ГПК.

Делото е образувано по частната жалба на  „БНП П. П. Ф.” ЕАД, ЕИК:***, гр. С., жк. М. 4, Б.парк С., сгр. 14, представлявано от М. Ж. М. Ф. чрез юрисконсулт Д. В. против разпореждане от 28.05.2015 г. по ч.гр.д.№1156 по описа за 2015 г. на ВРС в частта ,в която е отхвърлено искането за присъждане на възнаградителна лихва  в размер на 6878,01 лв. за периода от 20.03.2014 г. до 20.12.2019 г. върху главницата.

         В частната жалба се твърди ,че със Заповед за изпълнение от 28 Май 2015 г. ВРС- гр. В. бил уважил частично Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на БНП П. П. Ф. ЕАД срещу С.В.В., като бил отхвърлил претенцията за възнаградителна лихва в размер на 6 878.01 лева с мотива, че искането е неоснователно, тъй като не са посочени обстоятелствата, на които се основава искането за присъждане на лихва за бъдещ период, поради което не отговаря на изискванията на чл. 410 от ГПК, във вр. с чл. 127, ал.1, т.4 от ГПК.Тъй като посочената заповед отхвърляла отчасти заявлението на основание чл. 413, ал.2 от ГПК ,същото се обжалва .Изразява се становище ,че заявлението  отговаря на законовите изисквания, тъй като всички обстоятелства, на които се основава вземането и които изисква 410 от ГПК, във вр. с чл.127, ал.(1), т.4, са индивидуализирани в него и са изчерпателно изброени, за да може и длъжникът да разбере претенцията на кредитора. Твърди се ,че е изпълнено задължението за посочване на фактическите обстоятелства, които са от значение за възникването, съществуването и изискуемостта на вземането,а  именно: Номер на договора ,наименование на договор - Договор за потребителски заем ,дата на сключване на договора – 18 декември 2013г.дата, на която длъжникът е преустановил плащанията си - 20.МАРТ.2014 г. ,дата на настъпване на предсрочна изискуемост: 18.АПРИЛ.2014г. ,основанието на предсрочната изискуемост - неизплащане на две или повече месечни вноски,размер на претенцията, разбит на главница:   10 133.99 лв.,възнаградителна лихва: 6 878.01 лв.и мораторна лихва:   1228.83   лв.,мораторна лихва: законна лихва от дата на подаване на заявленито в съда до изплащане на вземането,съдебни разноски: 664.81 лв. (364,81 лв.- държавна такса; 300,00 лв.- юрисконсултско възнаграждение).Производството за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК, каквото било и настоящото заявление ,се инициирало със заявление по образец от кредитор, който твърди, че има съществуващо вземане срещу посочен от него длъжник. В това производство съдът бил ограничен единствено и само с преценката дали подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение следвало да се уважи до това да провери налице ли са положителните предпоставки, изброени в чл.410 ГПК и липсата на отрицателните предпоставки на чл.411 ГПК.Производството по чл.410 ГПК нямало за цел проверка и произнасяне по основателността на претендираното от заявителя вземане- в случая по въпросите има ли такъв договор, настъпили ли са основанията за предсрочна изискуемост, дължи ли се лихва и уговорена ли е възнаградителна лихва и при какви условия. Още повече, че в това производство заявителя не прилагал доказателства- договори, актове и др., с които да докаже претенцията си. Той само заявявал претенцията си, описвайки я в заявлението. В производството по чл.410 ГПК определящата предпоставка е установяване безспорността на вземането, която обаче била зависима и се обуславяла единствено от поведението и становището на длъжника. За него била предвидена засилената защита като реципрочна мярка на облекчената процедура по отношение на кредитора, която се изразявала в дадената му възможност да възрази срещу издадената заповед, без да е необходимо да аргументира по никакъв начин своето възражение. Достатъчно било възражението да е подадено в срок, за да препятства влизането в сила на заповедта, а също и нейното изпълнение, т. е. предполага се, че вземането е спорно и неговото съществуване, изискуемост и размер ще следва да се установяват в нарочно исково производство.

Съдът следвало да ограничи  проверката си в рамките на заявлението, тъй като в производството по чл.410 ГПК прилагането на писмени доказателства не било задължително, т.е. и проверката им не можела да бъде задължение на съда. В случая  заявлението било редовно и не били налице отрицателните предпоставки изброени в чл.411 ал.2 ГПК / за наличие на тези предпоставки не се твърдяло от страна на районния съд в обжалваното разпореждане/, поради което нямало основание за отхвърлянето на заявлението му в частта за възнаградителната лихва.

Жалбата е подадена в срока по чл.418,ал.3 от ГПК.Подадена е от легитимирано лице и при тези предпоставки съдът приема, че е допустима. На основание чл.278,ал.1 и ал.2 от ГПК следва да се разгледа по същество.

         ВОС в настоящия си състав, след като обсъди съображенията, развити в частната жалба и данните по първоинстанционното дело намира ,че частната жалба е  неоснователна поради следното :       

С атакуваната ЗАПОВЕД №за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от  28.05.2015г.на ВРС на  основание чл. 411, ал. 3 от ГПК е разпоредено длъжникът С.В.В., ЕГН **********, с адрес: гр. В., кв."В.", бл.1, вх.Е, ет.4, ап.86 да заплати на кредитора - „БНП П.П. Ф." ЕАД, с адрес: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сгр. 14, ЕИК 130697606, представляван от М. Ф., чрез пълномощника Д. И. В.- юрисконсулт, сумите от: 10 133.99 лева /десет хиляди сто тридесет и три лева и деветдесет и девет стотинки/ - главница. 1228.73 лева /хиляда двеста двадесет и осем лева и седемдесет и три стотинки/ - мораторна лихва за периода от 18.04.2014г. до 11.05.2015г., както и законната лихва върху главницата, считана от датата на подаване на заявлението в съда - 25.05.2015г. до изплащане на вземането, както и 364.81 лева - за платена държавна такса и 300.00 лева - възнаграждение за юрисконсулт.Вземането произтича от  Договор за потребителски заем с номер PLUS  10477572 от 18.12.2013г.

Отхвърлено е искането за присъждане на възнаградителна лихва в размер на 6878.01 лева за периода от 20.03.2014г. до 20.12.2019г. върху главницата, като неоснователно с мотива,че не са посочени обстоятелства, на които се основава искането за лихва за бъдещ период - т. 2.6. от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

         При така установената фактическа обстановка съдът намира за установено от правна страна следното :

         В заповедното производство, съдът въз основа твърдението на заявителя, е длъжен да провери дали заявлението е редовно, т.е. дали заявителят е индивидуализирал вземането си по основание и размер. Точното определяне на вземането осигурява на длъжника възможността да се ориентира какво точно вземане се претендира от него, за да прецени дали да изпълни доброволно или да го оспори изцяло или отчасти, като подаде възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта.

За да се уважи искането за издавен на заповед по чл. 410 ГПК се изисква кредиторът да сочи вземането предмет на заявлението, което да е изискуемо. Това следва от тълкуването на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Доколкото целта на заповедното производство е да се създаде изпълнително основание, то несъмнено е, че вземането трябва да е изискуемо. Когато вземането не е изискуемо, кредиторът не може да иска доброволно изпълнение, а още по-малко принудително изпълнение. Този извод следва пряко от материалния закон - чл. 70, ал.1 ЗЗД. В този смисъл, предмет на заявлението могат да бъдат само изискуеми вземания и заявителят трябва да изложи твърдения в тази насока, което становище е застъпено в задължителната съдебна практика на ВКС – Определение № 17 от 12.01.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 734/2009 г., II т. о., и Определение № 497 от 21.06.2010 г. по ч. т. дело №292/2010 г. на I т.о. на ВКС и др. Това становище е възприето и в доктрината в този смисъл В. П. – В: С., Ж., О. С., А. М., В. П., Р. И.. Българско гражданско процесуално право, 2012, с. 854;

Настоящото производство е образувано по подадено заявление по образец, в което в т.14 е посочено, че С.В.В.  е преустановил плащането на вноските по кредит номер PLUS - 10477572 от 20.03.2014 г.Посочено е ,че съгласно общите условия по договора вземането на кредитора е предсрочно изискуемо ако кредитополучателят просрочи две или повече месечни вноски. Според заявителя  предсрочна изискуемост била настъпила на 18.04.2014 г. - датата на втората пропусната месечна вноска. От тази дата вземането на кредитора било станало ликвидно и изискуемо в целия му размер.

Това твърдение с оглед изложените обстоятелства в заявленията, на които самия заявител се е позовал обаче противоречи на закона, тъй като данните съдържащи се в него водят до извода, че кредита не е станал предсрочно изискуем, поради което спорното вземане не е изискуемо.

Съгласно т.18 от Тълкувателно решение 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, кредитор може да иска издаване на заповед за изпълнение, след като кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане на една или повече вноски, което действие следва да предхожда по време сезирането на съда. Обявяването на предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасен остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективни факти, обуславящи настъпването й. В ТР 4/2013г. изрично се сочи, че постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника- кредитополучател, от който момент една кредитът става предсрочно изискуем.

С подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение кредиторът упражнява правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане, но волеизявлението, че счита кредита за предсрочно изискуем, дори и да се съдържа в заявлението, не означава, че е съобщено на длъжника, тъй като препис от заявлението не се връчва. Длъжникът узнава за заповедта за изпълнение с връчването на заповедта за изпълнение, поради което задължението за остатъка от кредита, така както е заявено, не е изискуемо към момента на подаване на заявлението.

Настоящия състав споделя дадените задължителни указания, доколкото, за да настъпи правна промяна в чужда правна сфера следва с оглед яснотата в отношенията между страните, тя да породи действие от момента на получаване на изявлението от длъжника, с което кредитът обявява за предсрочно изискуем. 

При възприемане на дадените задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, ВОС приема, че в настоящия случай заявителят със самите си твърдения в т. 14 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение е въвел данни, от които следва, че вземането не е станало предсрочно изискуемо, от което следва, че се претендира неизискуеми вземания, поради което и на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК /противоречие със закона/е следвало да му се отхвърли подаденото заявление за издаде заповед за изпълнение за всички вземания, за които не е настъпил падежа. За разлика от изискванията по чл. 417 ГПК в хипотеза на искане по чл. 410 е достатъчно да се твърди изискуемо вземане, като не  е необходимо да се представят никакви доказателства за това, от какво произтича вземането и неговата изискуемост, но ако със самите твърдения за обстоятелствата, от които произтича претендираното вземане са въведени данни от кои е видно, че вземането не е изискуемо,  то съдът дължи да отхвърли подаденото заявление на основание чл. 411, ал.2, т. 2 ГПК, тъй като издаването на заповед за изпълнение би противоречало пряко на закона. По тези съображения настоящия състав приема, че разпореждането в обжалваната част е правилно като краен резултат.

При настъпила предсрочна изискуемост се дължи издаване на заповед за изпълнения за цялата главница, натрупаната мораторна лихва, таксите и дължимата вънаградителна лихва до настъпване на предсрочната изискуемост, след което се дължи само мораторна лихва върху цялата главница и мораторана лихва върху присъдената възнаградителна лихва до дата на предсрочната изискуемост, но възнаградителна лихва за периода следа настъпване на предсрочната изискуемост не се дължи. В противен случай би се достигнало до неоснователно обогатяване, тъй като макар и да е загубена уговорената привилегия за разсрочено плащане, би се заплатила възнаградителна лихва (цената на кредита), която не е изтекла тъй като заплащането на възнаградителна лихва не представлява обезщетение за виновно неизпълнение на парично задължение, т. е. няма санкционна функция, а е цена за ползвания финансов ресурс („граждански плод”). До този правен извод се достига и при логическото и систематическо тълкуване на разпоредбите на чл. 71 ЗЗД, във вр. с чл. 70, ал. 3 ЗЗД и чл. 32, ал. 1 от Закона за потребителския кредит.

Следва да се посочи, че при настъпване на предсрочната изискуемост длъжникът се лишава от правото си да погасява задължението по договора за потребителски кредит чрез разсрочено плащане, като цялото вземане на кредитора може да бъде удовлетворено по принудителен ред. В този случай ползването на финансовия ресурс след настъпването на предсрочната изискуемост ще бъде без правно основание, като за кредитополучателя възниква задължението да върне остатъчната главница, ведно с изтеклата до този момент възнаградителна лихва и да заплати обезщетение за виновно неизпълнение на тези задължения в темпорално отношение, равняващо се на мораторната законна лихва, респ. на уговорената мораторна неустойка.

Тъй като по твърдение на заявителя предсрочната изискуемост на потребителския кредит е настъпила на 18.04.2014 г., от този момент цялото вземане може да бъде удовлетворено по принудителен ред, към което е насочено подаването на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, т. е. то се превръща в срочно (незабавно изискуемо), като длъжникът изпада в забава за цялото парично задължение, като не е необходима покана – арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД, и се дължи обезщетение за причинени вреди поради неточно изпълнение на паричното задължение в темпорално отношение, което е в размер на определената законна мораторна лихва в чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Мораторната законна лихва се дължи и върху изтеклата възнаградителната лихва, като в този случай не би бил налице анатоцизъм, доколкото  в случа двете лихви имат различна функция, а имено възнаградителна  за ползването през периода до предричаната изискуемост финансов ресурс от длъжника и обезщетителна за забавата при изпълнението на дължимото възнаграждение.

С оглед на тези правни съображения настоящата съдебна инстанция приема, че искането за заплащане на неизтекла възнаградителна лихва – след превръщане на главното парично вземане в предсрочно изискуемо, противоречи на закона, уреждащи забраната за неоснователно обогатяване, като частно проявление на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване намира проявление в повелителните разпоредби на чл. 70, ал. 3 ЗЗД и чл. 32, ал. 1 ЗПК, поради което е приложима правната норма на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, предписваща, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение се отхвърля, когато искането е в противоречие със закона.

В този смисъл са и дадените указания в задължителната съдебна практика изразена в Определение № 974 от 7.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г., ІІ т.о., на ВКС, където е прието, че съдът е длъжен в заповедното производство да извърши преценка на съответствие на заявлението със закона и добрите нрави. Изрично е прието, че щом вземането на заявителя е станало предсрочно изискуемо, на кредитора се следва единствено наказателна лихва, но не и възнаградителна такава, тъй като последната е обвързана с продължителността на ползване на дадените в заем суми. Прието е също, че изпадането на длъжника по потребителския кредит в забава, обуславя правото на кредитора да търси единствено мораторна лихва за периода на същата, съизмерима с лимитирания размер на законната лихва, по аргумент от чл. 32 ЗПК.

С оглед горното съдът намира, че заявлението за издаване на заповед за  изпълнение по чл.410 ГПК в частта досежно възнаградителните лихви следва да бъде отхвърлено. С оглед изхода на процеса, жалбата се явява неоснователна и по отношение на разноските, тъй като същите са определени в съответствие с разпоредбата на чл.78,ал.1 ГПК.

Достигайки до същия краен извод, ВРС е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Водим от горните мотиви, ВОС в настоящия  си състав

О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И    :

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 28.05.2015 г. по ч.гр.д.№1156 по описа за 2015 г. на ВРС в частта ,в която е отхвърлено искането за присъждане на възнаградителна лихва  в размер на 6878,01 лв. за периода от 20.03.2014 г. до 20.12.2019 г. върху главницата.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО  е окончателно .

        

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                

 

                                                                                       2.