ВГРД № 47-2019

Решение по Гражданско дело 47/2019г.

 

 

Р   Е   Ш   Е   Н   И Е-19

 

Гр.В.

 

26.02.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                           Председател : Д. М.

                                                     Членове :1.С. С.

                                                                    2.Г. Й.

при секретаря     В. К. ........................................... и с участието на прокурора.....................................................................

изслуша докладваното от съдията Й. гр.д. № 47   по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

 

          Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.

         С Решение №607 от 03.12.2018г. по ГД №1677/2018г. по описа на ВРС е осъден ответникът „Т. М."ООД с ЕИК. със седалище и адрес на управление: гр. Г. обл. В. ул.. да заплати на С.Л.П. с ЕГН ********** с адрес: *** сумата от 2513.06 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 18.10.2017г. до 25.05.2018г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска в съда - 25.06.2018г. до окончателното плащане.

Осъден е ответникът „Т. М."ООД с ЕИК.. със седалище и адрес на управление: гр. Г. обл. В., ул.. да заплати на С.Л.П. с ЕГН ********** с адрес: *** сумата от 287.21 лева - разноски за адвокатско възнаграждение.

Осъден е ответникът „Т. М."ООД с ЕИК. със седалище и адрес на управление: гр. Г. обл. В. ул… да заплати по сметка на ВРС сумата от 100.52 лева - държавна такса и сумата от 130.00 лева -възнаграждение за вещо лице.

Допуснато е на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК предварително изпълнение на решението по отношение на присъдените суми за трудово възнаграждение.

 

 

 

 

 

 

         Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от „Т. М."ООД с ЕИК. , представлявано от Управителя К. Ц. К. чрез адв.пълномощника Т. К. от АК В., съд.адрес:***, кант.6.Поддържа се ,че обжалваното решение било неправилно.Не било спорно, че П. е полагал труд по трудов договор в дружеството на длъжност „шофьор - тежкотоварен автомобил". Неправилен обаче бил изводът на районния съд, че ищецът не е получил полагащото му се трудово възнаграждение за период от осем месеца преди прекратяване на трудовия му договор. Категоричността на извода идвала след като съдът бил разгледал едностранно станалите му известни факти в хода на процеса. Наистина съдебно-счетоводната експертиза установила, че във ведомостта за заплати липсва подпис на ищеца. Работодателят не оспорвал този факт и никога не бил твърдял, че такъв подпис има. Точно обратното - заявявял, че заплатата е получавана от П. в брой и по негово искане на ръка. Обяснението на П. пред работодателя било, че той е длъжник по изпълнителното дело и не желаел да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение за погасяване на дълга и не желаел подписът му да стои на никакви документи. Дори не бил представил в дружеството банкова сметка. ***а образуване на настоящето дело и съответно получил превод по сметката си на дължими от работодателя суми.

От обясненията на вещото лице пред съда станало ясно, че сумата за заплати е изписвана с РКО ,като това били заплатите за целия персонат на дружеството и така не било възможно на него да стои подпис на този конкретен работник. Самото изписване на заплати било косвено доказателство, че такива са изплащани на персонала. Що се отнасяло за платежно нареждане за заплащане на сумата на ищеца - такова не съществувало, защото сумата не била изплащане по банкова сметка.

*** ,че в трудовия договор било фиксирано месечно възнаграждение в размер на 460,00 лева,но в действителност работникът С.П. бил получавал всеки месец брутно трудово възнаграждение в размер на 1000,00 лева. Не бил за пренебрегване и фактът, че сумата от 1000,00 лева П. бил получавал бруто т.е. без никакви удръжки върху нея. Всички задължителни осигурителни вноски за фондовете на общественото осигуряване и за данъци се заплащали изцяло от работодателя „Т. М. ООД. Работодателят бил правил осигурителни плащания върху минималния осигурителен доход за длъжността шофьор на тежкотоварен автомобил - 660,00 лева, като бил внасял освен дължимото от своя страна и вноските за сметка на работника, без те да са удържани от месечното му възнаграждение, както било правилно да се постъпва. Тази практика свидетелствала за лоялността на работодателя към работниците и желанието му те да се чувстват задоволени.

В хода на процеса работодателят заявил, че бил плащал по този начин - в брой и на ръка и на други свои работници. Съдът не допуснал поисканите от ответника свидетели за доказване на този факт. Така твърденията на ответника останали недоказани и било нарушено правото му на защита в процеса. Първоинстанционният съд не обърнал внимание и на заявлението, че ищецът П. твърди неистини в писмен документ пред съд — исковата си молба, което било нарушение на закона и не пожелал да спре производството до изясняване има ли закононарушение от страна на П. или не. Би следвало дори по собствена инициатива да сезира компетентните органи за проверка при наличието на такива обстоятелства. В момента течала прокурорска проверка на С.П. за лъжесвидетелстване в писмен документ пред съд.

Неправилно само и единствено поради липса на един подпис първоинстанционният съд бил направил категоричен извод, че не било плащано трудово възнаграждение след като в хода на процеса били изяснени други, макар и косвени факти, сочещи на изпълнение на задължението на работодателя да плаща на работниците си заплати за положения труд. Опитът да бъдат изяснени действията на работодателя при плащане на трудовите възнаграждения бил неправилно осуетен.

С оглед на горното се иска да се отмени обжалваното първоинстанционно решение изцяло и да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените от С.Л.П. искове против „Т. М." ООД.

         Въззиваемият е депозирал писмен отговор,в който изразява доводи относно законосъобразността на решението.

         Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа страна следното :

         Делото е образувано по искова молба на С.Л.П. от гр. С. чрез адв. И. И. против „Т. М."ООД - гр. Г., с която са предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 128 от КТ и чл. 224 от КТ.

Претенциите на ищеца произтичат от възникнало трудово правоотношение с ответника. Посочва се, че ищецът е работил при ответника на длъжност „шофьор - тежкотоварен автомобил 12 и повече тона" по трудов договор за времето от 18.10.2017г. до 25.05.2018г. с месечно трудово възнаграждение в размер на 460.00 лева. Поддържа, че на 25.05.2018г. ищецът се опитал да връчи на ответника уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, т. 2 от КТ поради неплащане на трудовото възнаграждение, но в счетоводството на дружеството му отказали да го приемат, като му заявили, че е дисциплинарно уволнен. Поддържа, че не му е връчвана заповед за дисциплинарно уволнение. Посочва също, че изпратил уведомлението по пощата с обратна разписка, но същото се е върнало с отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя. Ищецът посочва, че не му е изплатено трудовото възнаграждение за периода от 18.10.2017г. до 25.05.2018т., както и не му е заплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск.

Иска се от съда да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца дължимото трудово възнаграждение в общ размер от 3300.00 лева за времето от 18.10.2017г. до 25.05.2018г., както и сумата от 200.00 лева - обезщетение за неползван платен годишен отпуск.

Ответникът в срока за отговор чрез упълномощен процесуален представител е оспорил исковете като неоснователни. Посочил е, че трудовото правоотношение с ищеца е прекратено поради дисциплинарното му уволнение. Оспорил е претенцията за неплатено трудово възнаграждение. По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск е посочил, че на ищеца се дължи сумата от 375.76 лева за 14 дни, но ищецът не се е явил на касата на дружеството, за да си получи дължимото обезщетение.

С протоколно определение от 03.10.2018г. по искане на ищеца на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК съдът е допуснал изменение в размера на иска по чл. 128 от КТ като същият се счита предявен за сумата от 2513.06 лева. Със същото протоколно определение съдът е прекратил производството по делото в частта на иска за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск поради направен отказ от ищеца.

С оглед събраните по делото доказателства Окръжен съд-В. намира за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно, че страните са се намирали в трудово правоотношение, считано от   18.10.2017г,   видно   от   представения   трудов   договор   №   33/17.10.2017г.при уговорено основно месечно възнаграждение в размер на 460.00 лева. Ответникът не оспорва твърдението на ищеца, че е работил като шофьор при него, но оспорва твърдението, че не е заплащал дължимото трудово възнаграждение, като твърди, че е извършвал плащанията на ръка.

Вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, която Съдът възприема като обективно и компетентно изготвена, след проверка в счетоводството на ответника, е дало заключение за размера на неизплатените трудови възнаграждения за процесния период, като след приспадане на личните удръжки възлизат общо на 2513.06 лева. Вещото лице е посочило, че в разплащателните ведомости за исковия период няма подпис на получил сумата, както и няма издадени РКО за изплащани трудови възнаграждения на ищеца, както и няма данни за превеждане на суми по банкова сметка ***. В допълнителното заключение вещото лице е посочило, че при проверка в счетоводните регистри в счетоводната кантора, обслужваща фирмата на ответника, сумата за получаване по ведомости за съответните месеци на служителите, е изписвана с РКО с основание „получена РЗ - сума", но без подпис на получателя. В с.з. вещото лице е уточнило, че сумата изписана с РКО е сумата за целия персонал и е следвало да има подпис на ищеца във ведомостта, като ответникът не е представил документ - платежно нареждане за заплащане на сумата.

 

При така установената фактическа обстановка Окръжен съд-В. приема за установено от правна страна следното :

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К. В. и Е. В. по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

   Второинстанционното производство е ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

   Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страни и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна, поради следните съображения:

Правилен е изводът на районния съд относно това ,че предявените искове с правно основание чл.128 от КТ за основателни и доказани.

Трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго - чл. 270, ал. 2 КТ. Това са сроковете, в които работодателят е длъжен да изпълнява задължението си по чл. 128, т. 2 КТ доколкото не е уговорено друго. Затова в чл. 128 КТ законодателят е употребил израза "уговорени срокове". Няма ли уговорено друго, сроковете за плащане на трудовото възнаграждение са законни и са тези, които установява чл. 270, ал. 2 КТ. Неизпълнението на задължението за изплащане на трудовото възнаграждение в тези срокове е нарушение на трудовото законодателство, което поражда редица последици, напр. правото на работника едностранно и без предизвестие да прекрати трудовия договор (чл. 327, т. 2 КТ), правото на работника да иска присъждане на неизплатеното му трудово възнаграждение заедно с лихва за забавата. Дори ако работодателят е спазил правилото на чл. 245, ал. 1 КТ и е изплатил трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното за работника трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната, той не се освобождава от забава, респ. от отговорност за лихви.

Разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от КТ по императивен начин установява

начина   на   изплащане   на   трудовото   възнаграждение на   работниците   или служителите - то следва да се извършва лично по ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на работника или служителя - на негови близки, или да се превежда на влог в посочена от него банка. Във всички изброени случаи плащането се документира по надлежния ред. Предвид императивния характер на разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от КТ за начина, по който следва да се изплаща трудовото възнаграждение, не би могло в конкретния случай да се приеме за извършено плащане .

Неоснователни са и развитите във въззивната жалба доводи относно това ,че Районният съд не бил допуснал свидетелски показания за установяване на факта ,че заплатите са плащани на ръка без подпис,тъй като по силата на Чл.164 ал.1 т.3 ГПК свидетелски показания са недопустими за обстоятелства,за доказването на които закон изисква писмен акт .

         Неоснователен е развитият пред въззивната инстанция довод относно това ,че трудовото възнаграждение било изплащано на работника редовно ,в двоен размер и на ръка .Това твърдение на работодателя не се доказва по никакъв начин от събраните пред районния съд доказателства .Съгласно Решение № 141 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2715/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Красимира Харизанова носещите личния подпис на ищеца разходни касови ордери, установяващи получаване на суми от работодателя няма пречка да се приравнят по правна стойност на разписка по смисъла на чл. 270, ал. 3 от КТ.Такива обаче не са представени по делото.

С оглед на гореизложеното, съдът намира, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде изцяло потвърдено .

ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ ПРЕД ВЪЗЗИВНАТА ИНСТАНЦИЯ

С оглед изхода на делото въззивникът „Т. М.ООД с ЕИК.. със седалище и адрес на управление: гр. Г. обл. В. ул.. следва да бъде осъден да заплати на С.Л.П. с ЕГН ********** с адрес: *** сумата от 400 лева - разноски за адвокатско възнаграждение .

Водим от горното и на основание Чл. 272 ГПК Съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №607 от 03.12.2018г. по гр.д. №1677/2018г. по описа на Районен съд-В..

ОСЪЖДА „Т. М."ООД с ЕИК. със седалище и адрес на управление: гр. Г. обл. В. ул.. да заплати на С.Л.П. с ЕГН ********** с адрес: *** сумата от 400 лева - разноски за адвокатско възнаграждение пред Окръжен съд-В..

Решението е окончателно .

 

               ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                ЧЛЕНОВЕ :1/

 

 

                                                                                                 2/