ВГРД № 394-2018

Решение по Гражданско дело 394/2018г.

Р   Е   Ш   Е   Н   И Е-7

 

Гр.В.

 

 

28.01.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на шестнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                             Председател : Д. М.

                                                     Членове :1.С. С.

                                                                   2.Г. Й.

при секретаря     ......................................................................................... и с участието на прокурора.....................................................................

изслуша докладваното от съдията Й. въззивно гр. дело №394     по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

           Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.

         С Решение № 195 от 30.10.06.2018 година, постановено по гр.д. 182/2018 г. 3 състав, по описа на Районен съд-Б. е прието за установено по предявения от „Т. М. Б." ЕАД, ЕИК.. със седалище и адрес на управление-гр. С. бул.. представлявано К. М. М. - Изпълнителен директор, чрез пълномощника им адв. Ц. К. от САК, против Частен земеделски производител В.Б.Й. ***, с ЕГН ********** по ИСК по чл. 422. във вр. с чл. 415. ал. 1 ГПК във вр. с чл.79, ал. 1 ЗЗД, ЧЕ ВЗЕМАНЕТО им СЪЩЕСТВУВА за сумата от 2 779,02 лв. - по Фактура № 8000001771/ 02.10.2014 г.; Фактура № 8000001800/ 09.10.2014 г., Фактура № 8000002059/ 23.01.2015 г., Фактура № 8000003596/ 11.03.2016 г., Фактура № 8000003598/ 14.03.2016 г., Фактура № 8000003664/ 29.03.2016 г., Фактура № 8000003748/ 11.04.2016 г., Фактура № 8000003834/ 25.04.2016 г., Фактура № 8000004002/ 17.06.2016 г., Фактура № 8000004048/ 27.06.2016 г., Фактура № 8000005142/ 25.04.2017 г., № 8000001530/ 21.07.2014 г. и Фактура № 8000003480/ 23.11.2015 г., както и 522,43 лв. - мораторни лихви за забава върху главницата от 2 779,02 лв., считано от падежа на всяка една от фактурите до 15.02.2018 г., ведно със законните лихви върху главницата от 2 779,02 лв., считано от 15.02.2018 г. /датата на подаване на заявлението по ч.гр.д. № 116/ 2018 г. на РС –Б./, до окончателното ѝ изплащане.

Осъден е Частен земеделски производител В.Б.Й. ***, с ЕГН ** И 141719 ДА ЗАПЛАТИ на “Т. М. Б." ЕАД, ЕИК.., със седалище и адрес на управление-гр. С.. бул.. представлявано К. М. М. - Изпълнителен директор, сумата от 140,51 лв. - мораторни лихви за забава периода 12.02.2015 г. - 02.04.2018 г. /датата на-образуване на делото/, върху главницата от 460,80 лв. - по Фактура № 8000002059/23.01.2015 г.

Прието е за установено по предявения от „Т. М. Б." ЕАД, ЕИК.., със седалище и адрес на управление -гр. С.бул.. представлявано К. М. М. - Изпълнителен директор, чрез пълномощника им адв. Ц. К. от САК, против Частен земеделски производител В.Б.Й. ***, с ЕГН **********, ИСК по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД ЧЕ ВЗЕМАНЕТО им за сумата от 4 348,80 лв. - по Фактура № 8000002673/ 29.06.2015 г., както и 1 128,11 лв. -мораторни лихви за забава и законни лихви върху главницата от 4 348,80 лв., НЕ СЪЩЕСТВУВА.

Осъдена е В.Б.Й. ***, с ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на „Т. М. Б." ЕАД, ЕИК., със седалище и адрес на управление - гр. С. бул.., представлявано К. М. М.- Изпълнителен директор, направените разноски в настоящото исково производство и по заповедното производство ч. гр.д. № 116 2018 г. на БРС/, съобразно уважената част от исковете, както следва: 139.76 лв. - държавна такса пред районния съд и по заповедното производство, 136.00 лв. - възнаграждение за вещо лице и 156.00 лв. - за адвокатско възнаграждение в исковото производство и юрисконсултско такова по заповедното производство.

Осъден е ищецът „Т. М. Б. ЕАД, ЕИК. със седалище и адрес на управление - гр. С. бул.., представлявано К. М. М. -Изпълнителен директор ДА ЗАПЛАТИ на В.Б.Й. ***, с ЕГН **********. направените в исковото производство разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете, в размер на 308.10 лв.

 

 

 

         Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от „Т. М. Б." ЕАД, вписано в търговския регистър с ЕИК . със седалище: гр. С. бул..,представлявано       от     Изпълнителния     директор К. М.. М. чрез пълномощника си адвокат Ц. К. вписана в Софийска адвокатска колегия, личен №. служебен адрес гр. С., бул. ". със съдебен адрес за призоваване и съобщения:гр.  С.,   бул. . .

Иска се да бъде постановено решение, с което да се отмени РЕШЕНИЕ № 195 от 30.10.06.2018 година, постановено по гр.д. 182/2018 г. 3 състав, по описа на РС-Б., в частта, в която приема за установено по предявения от Т. М. Б. ЕАД иск по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, че вземането за сумата от 4348,80 лв. по фактура № 8000002673/29.0б.2015г., както и 1128.11 лв. мораторни лихви за забава и законни лихви върху главницата от 4348,80 лв., не съществува, като неправилно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон и да се постанови ново решение по съществото на спора, с което да се уважат предявените искове относно вземането по процесната фактура, както и исковете за лихва за забавено изпълнение на парично задължение,   като се присъдят направените разноски по двете инстанции.

Поддържа се ,че е неправилен и незаконосъобразен, както и несъответен на събраните по делото доказателства изводът на първоинстанционния съд, че е останало недоказано вземането на ищеца по процесната фактура.Обстоятелството, установено от вещото лице по назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, че фактурите не са осчетоводени от длъжника - ответника, не водело до еднозначния извод, че облигационно отношение по отношение на тези фактури между страните по делото не е възникнало, както бил заключил в мотивите си първоинстанционния съд.Ако осчетоводяването на фактурата било условие за възникване на облигационно отношение, то би се стигнало до невъзможност кредитора да удовлетвори вземането си по съдебен ред, неосчетоводявайки фактурите на кредитора.

Без мотиви съдът не бил приел изложените в първоинстанционното производство доводи, че ответницата по иска не оспорва вземането както по отношение на всички фактури, така и по отношение на процесната фактура и признава сключването и изпълнението на сделката. Необсъдено от решаващият съд било обстоятелството, че с отговора на исковата молба не се оспорвало, че са ползвани услугите на ищеца. Възражението на ответника се свеждало до това, че не са му предоставени фактурите, за да осъществи плащането, а именно фактурите според пълномощника на ответника били основанието и първичния счетоводен документ, въз основа на който се извършвало плащането.

Във въззивната жалба се развиват по-нататък подробни доводи относно това ,че между страните са съществували трайни търговски отношения и че следвало да се приложи правната уредба относно такива отношения.Изразяват се доводи относно установената в чл. 293, ал. 1 ТЗ форма на търговските сделки.Дори и фактурата да не съдържала всички изискуеми от ЗСч реквизити, в това число и подпис на купувача съдът бил длъжен да прецени доказателственото им значение за удостоверените в тях факти, заедно с всички останали доказателства по делото, включително и извънсъдебното признание на ответната страна.

Точно местонахождението на стоката, включена в процесната фактура се доказвало с най - обичайна експертиза, но сделката не била оспорена и получаването на стоката било признато с отговора на ИМ, ето защо не били събирали и доказателства за тази сделка.

         В мотивите на атакуваното съдебно решение се посочвало,   че   ответницата   не   е   направила   признание   на дължимото   по фактурите, цитирайки израза „фактурите не са представени за плащане",като съдът не е съобразил при постановяване на решението си, че ответникът е заявил, че сумите не са платени, т.к. не са връчени, което по съществото си означавало признание за дължимост на сумите и защитна позиция защо те не са платени - поради невръчването им.

Твърди се ,че несъобразено от съда било заключението на вещото лице по назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, че процесиите 14 фактури на обща стойност 7 127,82 лв., издадени от ищеца са осчетоводени в счетоводството на ищеца в сч. сметка 411 „Клиенти", включени са в дневниците за продажби и месечните справки-декларации по ДДС, в съответните периоди на фактурите и за тях е платен ДДС.Според заключението на вещото лице не фигурират в счетоводните документи и сметки следните фактури: ф.8000001530/ 21.07.2014 г.- сума с ДДС - 103,68 лв, ф.8000002673/ 29.06.2015 г.- сума с ДДС - 4348,80 лв.,ф.8000003480/ 23.11.2015 г.- сума с ДДС - 1013,88 лв., на обща стойност 5 466,36 лв.- същите не били включени в дневниците за покупки и месечните справки-декларации по ДДС, което не означавало, че по тези фактури плащане не се дължи,тъй като фактурата не е основание за плащане цената на доставената стока, нито е елемент от фактическия състав на търговската продажба.Вземането на ищцовото дружество за цената на доставената стока не било обусловено от осчетоводяването на издадените фактури, от отразяването им в дневниците за покупко-продажби и данъчните декларации на ответника /същото било косвено доказателство за наличието на сделка/, тъй като основанието за плащането било предаването на стоките (чл. 327, ал. 1 ТЗ). Независимо от обстоятелството, че фактурата е първичен счетоводен документ, липсата на данни за записването ѝ във вторичните счетоводни документи като носители на диференцирана информация по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 2 от Закона за счетоводството, не можела да рефлектира върху валидността на сключения договор за търговска продажба и доказаното изпълнение на задълженията на продавача.

         Въззиваемият е депозирал писмен отговор ,в който оспорва основателността на жалбата.Поддържа ,че решението на районният съд в частта ,в която е отхвърлен иска на жалбоподателят ,е правилно и законосъобразно. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи се установявало по безспорен начин ,че част от претендираните суми по фактурите са недоказани по основание и размер. Не се установявало, че между страните е сключен договор по отношение на посочените във фактура № 8000002673 от 29.06.2015 г.стоки,че те са осчетоводени при ответницата ,че са включени в дневниците по ЗДДС , че фигурират в системата на НАП и че е ползван данъчен кредит по тях. Не се представили други доказателства -товарителници, приемо- предавателни протоколи и т.н. които да установяват, че действително стоките или услугите, предмет на фактурата ,са доставени. Ищецът при условията на главно и пълно доказване не бил доказал основателността на исковете си за главница и лихва за забава в тази му част. Доказателствената тежест му била указана изрично и дори съдът по свой почин бил назначил експертизите за изясняване на фактическата обстановка по делото.

 

         Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено следното :

         Пред районния съд са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415. ал. 1 ГПК. във вр. с чл. 79. ат. 1 ЗЗД за установяване съществуване на вземане в размер на общо 7 127.82 лв. - главница, 1 650.53 лв. - лихви за забава, ведно със законните лихви, както и осъдителен иск за мораторни лихви, с цена на иска 140.51 лв.

В исковата молба ищовото дружество твърди, че между тях и ответницата, в качеството ѝ на земеделски производител са сключени неформални договори за предоставяне на сервизна услуга и продажба на резервни части, сключени през периода 2014 - 2016 г. Твърди, че в тази връзка са издадени 14 броя фактури, на обща стойност 7 127,82 лв., по които от страна на ответницата не било извършено плащане. Претендират се и мораторни лихви за забава. Ищецът сочи, че е подал заявление по реда на чл. 410 ГПК срещу ответницата, по което било образувано ч. гр.д. № 116/ 2018 г. по описа на РС – Б. и била издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. срещу която било подадено възражение от ответницата в срока по чл. 414 ГПК.

Поради това ищецът предявява установителен иск за установяване съществуване на вземане спрямо ответницата в размер на 7 127,82 лв. -главница, 1 650,53 лв. - лихви за забава и осъдителен иск за мораторни лихви в размер на 140,51 лв. върху сумата от 460,80 лв. - по Фактура № 8000002059 от 23.01.2015 г., за периода 12.02.2015 г. /падежа за плащане/ до 02.04.2018 г. /датата на образуване на делото/.

Ищецът иска съдът да приеме за установено ио отношение на ответницата, че има съществуващо вземане за сумата от общо 7 127,82 лв. главница - по 14 бр. фактури, 1 650,53 лв. - лихви за забава от изискуемостта на всяка една от фактурите до 15.02.2018 г. /подаване на заявлението но чл. 410 ГПК по заповедното производство/, както и съдът да осъди ответницата да им заплати и мораторни лихви в размер на 140,51 лв. - върху сумата от 460.80 лв. - по Фактура № 8000002059 от 23.01.2015 г., за периода 12.02.2015 /падежа за плащане/до 02.04.2018 г./датата на образуване на делото/, ведно със законните лихви върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -по заповедното производство - 15.02.2018 г., до окончателното ѝ изплащане, като ответницата бъде осъдена да заплати на ищеца и направените в хода на настоящото дело и по заповедното производство разноски.Подробни съображения за постановяване на положително в полза на ищеца решение са изложени в представена по делото писмена защита.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от страна на ответницата. В същия оспорва иска.Не отрича ,че ответницата е ползвала услугите на ищеца и твърди ,че не е извършила плащане поради това ,че ищецът не е представил своевременно фактурите за плащане. По същество не оспорва факта ,че е получила стоките и услугите. Оспорва   да   е   била   и   надлежно   поканена   с нотариалната   покана   да   извърши   плащане   по   фактурите,   тъй    като нотариалната покана не ѝ била връчена.Подробни доводи са изложени от процесуалния представител на ответницата в представена по делото писмена защита.

По делото са допуснати и изслушани съдебно - счетоводна експертиза и допълнителна такава. Заключенията по двете експертизи, не са оспорени и са приобщени към останалия доказателствен материал по делото.

Съобразно разпределената с доклада по делото доказателствена

тежест районният съд е вменил на ищеца, че следва да докаже следните обстоятелства:че е продал и доставил на ответницата стоки и предоставил услуги на обща стойност 7 127,82 лв. - по 14 броя фактури, че ответницата е получила стоките и приела услугите по фактурите,размера на неизплатената продажна цена на стоките и услугите по процесиите 14 броя фактури; че фактурите са представени от ищеца на ответницата за заплащане на сумите по тях; че фактурите са осчетоводени в счетоводствата на ищеца и ответницата в качеството й на земеделски производител.     

По делото от страна на ищеца са представени 14 броя Фактури, на обща стойност 7 127,82 лв. В заключението на първоначалната съдебно -счетоводна експертиза, вещото лице – икономист е посочило, че от всички процесии 14 броя фактури, в счетоводството на ответницата, са осчетоводени 11 броя от тях, както следва: Фактура № 8000001771/ 02.10.2014 г. за сумата от 253,62 лв.; Фактура № 8000001800/ 09.10.2014 г. за сумата от 255,72 лв., Фактура № 8000002059/ 23.01.2015 г. за сума 460,80 лв., Фактура № 8000003596/ 11.03.2016 г. за сумата 46,80 лв., Фактура № 8000003598/ 14.03.2016 г. за думата 46.80 лв., Фактура № 8000003664/ 29.03.2016 г. за сумата от 43,20 лв.. Фактура № 8000003748/ 11.04.2016 г. за сумата 43,20 лв.. Фактора № 8000003834/ 25.04.2016 г. за сумата 324,12 лв.,Фактура № 8000004002/ 17.06.2016 г. за сумата 43,20 лв.. Фактура № 8000004048/ 27.06.2016 г. за сумата 43,20 лв. и Фактура № 8000005142/25.04.2017 г.. са сумата 100,80 лв., като   общата   стойност   по   всички фактури е 1 661,46 лв., с включен ДДС.В заключението, вещото лице сочи, че не фигурират и не са осчетоводени в счетоводните документи на ответницата, в качеството ѝ на земеделски производител три от процесиите фактури ,по които се претендира плащане: Фактура № 8000001530/ 21.07.2014 г. - за сумата 103,68 лв.. Фактура № 8000002673/ 29.06.2015 г. - за сумата 4 348.80 лв. и Фактура № 8000003480/ 23.11.2015 г., за сумата 1013.88 лв.. на обща стойност 5 466.36 лв. с ДДС.С оглед изясняването на делото от фактическа и правна страна и предвид посоченото в заключението на вещото лице, че в счетоводството на ответницата не се подават редовно първични документи, съдът е допуснал изслушването и на допълнителна съдебно - счетоводна експертиза. На вещото лице е възложено да извърши справка в НАП за процесиите три броя фактури, които не са осчетоводени в счетоводството на ответницата подавани ли са от страна на последната данъчни декларации, ползвала ли е същата данъчен кредит за тях, предвид на това, че е регистрирана по ДДС и изобщо съдържат ли се в НАП данни за въпросните фактури. Констатациите в заключението на вещото лице, са че процесиите 3 броя фактури, не са включени в дневниците по ЗДДС, не фигурират в НАП и за тях не е ползван данъчен кредит.

 

        

С оглед на така установената фактическа обстановка, Видинският окръжен съд намира следното от правна страна:

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К. В.и Е. В. по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

   Второинстанционното производство е ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

   Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.

       В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна, поради следните съображения:

Установява се по безспорен начин по делото /и не се оспорва от страните/ ,че страните са се намирали в трайни търговски отношения ,като ищецът /въззивник пред Окръжен съд-В./ е извършвал ремонти на селскостопанска техника и продажба на резервни части за селскостопански машини на ответника. По отношение на задължението на ответницата към ищцовото дружество, материализирано в 11 броя фактури, Районният съд е приел ,че съществуването на това задължение за безспорно доказано ,като е изложил подробни мотиви.Решението в тази му част не е обжалвано ,влязло е в законна сила и не е предмет на въззиван контрол.

По отношение на останалите 3 броя Фактури, които не са осчетоводени в счетоводството на ответницата - Фактура № 8000001530/ 21.07.2014 г. за сумата 103,68 лв.. Фактура № 8000002673/ 29.06.2015 г. за сумата 4 348,80 лв. и Фактура № 8000003480/ 23.11.2015 г. за сумата 1 013.88 лв.. на обща стойност 5 466.36 лв. с ДДС районният съд е приел иска за доказан и е изложил подробни мотиви. Решението в тази му част не е обжалвано ,влязло е в законна сила и не е предмет на въззиван контрол.

По отношение на задължението по Фактура № 8000002673/ 29.06.2015 г. за сумата 4 348,80 лв. районният съд е приел ,че съществуването на това вземане на ищеца спрямо ответницата не се доказва и отхвърлил иска в тази му част .Въззивният съд намира ,че изводът на районния съд е правилен и законосъобразен и че поради това обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Видно е, че въпросната Фактура /л. 18 от делото/, не е подписана от получателя - ответницата по делото,а от неоспореното заключението на ветото лице – икономист се установява, че фактурата не е и осчетоводена в счетоводството на ответницата. Нито пред районния съд , нито в проведеното заповедно такова са представени приемо-предавателен протокол , работна карта, удостоверяваща възлагането, изпълнението, респективно - приемането на работата и вложените средства или други каквито и да било доказателства . Може да се направи категоричен извод ,че въпреки правилно разпределената от районния съд доказателствена тежест по отношение на задължението по тази фактурата по делото не са ангажирани от ищцовата страна никакви други доказателства - нито писмени, нито гласни, които да докажат по безспорен начин съществуването на това задължение и неговото неизпълнение.

Неоснователен е развитият пред въззивния съд правен довод относно това ,че ответницата не е оспорила съществуването на сделките между страните и че същите изрично са потвърдени с отговора. Такова изрично признание не е направено от ответната страна,която в отговора на исковата молба /л.67 от делото/ твърди ,че „фактурите не са представени за плащане",поради което в изготвения от съда доклад по реда на чл. 146, ал. 1-ГПК, по който страните не са направили възражения, районният съд правилно е възложил в доказателствена тежест на ищеца да докаже,че ответницата е получила стоките и услугите по фактурите, размера на неизплатената продажна цена на стоките и услугите и че фактурите са представени от ищеца на ответницата за заплащане на сумите по тях. В тежест на ищеца е да докаже съществуване на задължението и неговото неизпълнение,което той не е сторил. Поради това въззивният съд приема ,че по отношение на тази фактура не са представени никакви писмени и гласни доказателства, които да удостоверят съществуването на задължението по нея, респективно - неизпълнение от страна на ответницата,тъй като сама по себе си фактурата за тази сума, която не е подписана от получателя и не е осчетоводена в счетоводството на ответника, не материализира съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните. Поради това въззивният съд не споделя развитите в тази насока доводи във въззивната жалба.

Въззивният съд споделя като правилни развитите във въззивната жалба доводи относно това ,че съгласно общата норма на чл.293 ал.1 ТЗ за действителността на търговската сделка не е необходима писмена или друга форма и че фактурата не е основание за плащане на цената на доставената стока ,нито се явява елемент от фактическия състав на търговската продажба.Горните правни изводи налагат при наличието на правен спор изправната страна да докаже наличието на валидно облигационно отношение с всички допустими по ГПК доказателства ,но ищцовата страна не е направила това.

Районният съд правилно е изтълкувал изявлението на ответницата в отговора : „пълномощникът на моята доверителка е ползвал услугите на ищеца" и е приел,че изявлението не представлява изрично признание за съществуването на всички сключени между страните договори, още по - малко представлява признание за размера на дължимата престация.Според въввизната инстанция изявлението следва да се тълкува в смисъл ,че страните са се намирали в трайни търговски отношения по смисъла на Чл.292 ал.1 ТЗ-факт ,който не се оспорпва от страните.

Въззивната инстанция счита ,че районният съд правилно е приложил дифиренциран подход по отношение на представените фактури ,като е разделил същите на три групи в зависимост от обстоятелството дали фактурите са включени в счетоводството на ответната страна и в зависимост от това дали са налице други писмени доказателства относно изпълнението на отразените във фактурите търговски сделки .Районният съд правилно е приложил материалния закон и задължителната съдебна практика относно трите групи фактури и неговите правни изводи напълно се споделят от въззивната инстанция,поради което обжалваното съдебно решение следва изцяло да бъде потвърдено.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ

С оглед изхода на делото и на основание Чл.78 ал.3 ГПК въззивникът „Т. М. Б." ЕАД, ЕИК. със седалище и адрес на управление-гр. С.бул. следва да бъде осъден ДА ЗАПЛАТИ на Частен земеделски производител В.Б.Й. ***, с ЕГН ********** направените пред Окръжен съд-В. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 610 лв.

Водим от горното и на основание Чл.272 Съдът

 

Р   Е   Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 195 от 30.10.06.2018 година, постановено по гр.д. 182/2018 г. 3 състав, по описа на Районен съд-Б.

ОСЪЖДА „Т. М. Б." ЕАД, ЕИК.., със седалище и адрес на управление-гр. С.бул. ДА ЗАПЛАТИ на Частен земеделски производител В.Б.Й. ***, с ЕГН ********** направените пред Окръжен съд-В. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 610 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на препис.

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ :                               ЧЛЕНОВЕ :1/

 

                                                                                                  2/