ВГРД № 383-2018

Решение по Гражданско дело 383/2018г.

Р   Е   Ш   Е   Н   И Е-5

 

Гр.В.

 

28.01.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на шестнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                             Председател : Д. М.

                                                     Членове :1.С. С.

                                                                       2.Г. Й.

при секретаря     В. К. ............ и с участието на прокурора.....................................................................

изслуша докладваното от съдията Й. гр. дело № 383     по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

           Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.

         С решение №394 по гр.д.№1731/2017 год на Районен съд-В. е изнесен на публична продан недвижим     имот,представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10971.505.227.1.53 по КККР на гр.В.,одобрени със заповед №РД-18-5 от 28.01.2008г.на ИД на АГКК, който самостоятелен обект се намира в сграда 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 10971.505.227 с предназначение жилище- апартамент №53 със застроена площ от 40.10 кв.м., състоящ се от една стая, кухня и сервизни помещения с административен адрес гр.В.., ж.к.. при съседи : на същия етаж -10971.505.227.1.52 и 10971.505.227.1.54, под обекта-няма, над обекта- 10971.505.227.1.56, ведно с прилежащото избено помещение № 53 с полезна плащ от 2.86 кв.м. до съседи Е. М. и И. П., както и заедно със съответните ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, със справедлива пазарна цена от 26 464 /двадесет и шест хиляди четиристотин шестдесет и четири / лева.

Отхвърлен е предявеният от В.Ц.С. с ЕГН: ********** и съдебен адрес *** против С.Ц.С. с ЕГН: ********** и адрес *** иск за заплащане на обезщетение за лишаване от правото на ползване на имот, в размер 50.00 лева месечно, за периода от 01.05.2016г.до 01.05.2018г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 28.06.2017г. до окончателното издължаване.

Осъден е В.Ц.С. с ЕГН: ********** да заплати на С.Ц.С. с ЕГН: ********** и П.Й.С. с ЕГН: ********** сумата от 200.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение.

Осъден е В.Ц.С. с ЕГН: ********** и съдебен адрес ***-ти септември № 5, да заплати на бюджета на съдебното власт по сметка на ВСС сумата от 176.44 лева ДТ и 50.00 лева ДТ върху стойността на отхвърления иск.

Осъден е С.Ц.С. с ЕГН: ********** да заплати на бюджета на съдебното власт по сметка на ВСС сумата от 176.44 лева ДТ.

Осъдени са С.Ц.С. с ЕГН: ********** П.Й.С. с ЕГН: **********, да заплатят на бюджета на съдебната власт по сметка на ВСС сумата 705.76 лева ДТ.

 

         Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от В.Ц.С. с ЕГН ********** чрез адвокат Р. Х. Д. гр.В., ул.. частично в частта ,в която е отхвърлен иска на въззивника В.С. по чл.31,ал.2 от Закона за собствеността за заплащане от ответниците на обезщетение за лишаване от ползване на процесният имот .Поддържа се ,че районният съд с атакуваното решение, постановено в производство по делба -втора фаза ,е отхвърли предявеният иск от ищеца В.Ц. против ответника С.Ц. за заплащане на обезщетение за лишаване от правото на ползване на имота предмет на делбата в размер на 50 лева месечно за период от 01.05.2016 година до 01.05.2018 година ведно със законната лихва считано от 28.06.2017 година до окончателното издължаване.

Поддържа се ,че решението било неправилно и незаконосъобразно ,постановено при съществени нарушения на материалния   закон   и   процесуалните   правила,а също и    необосновано и постановено в противоречие на решения на ВКС- задължителна съдебна практика и на тълкувателни решения на ВКС.

В тълкувателно решение №7 от 2012 година от 02.11.2012 година по тълкувателно дело №7/2012 година на ОСГК на ВКС за лично ползване по смисъл на чл.31,ал.2 от ЗС било определено всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им,без да се събират добиви и граждански плодове.Както многократно бил посочил ВКС, ползващият съсобственик започвал да пречи,когато другият съсобственик е отправил искане да си служи с вещта ,което е доведено до знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниквало с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. ВКС подчертавал, че претенцията за обезщетение по чл.31,ал.2 от ЗС е основателна когато неползващия съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки че той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея ,не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например държи ключа/. Размерът на обезщетението се определял в съответствие с наемното възнаграждение ,при съобразяване обема, за който ползващия имота съсобственик надхвърля своята квота или дял, в съсобствеността. Такова разрешение било прието и в друго тълкувателно решение №129 от 30.06.1986 година на ОСГК в смисъл,че ползата ,от която е лишен съсобственикът, който не си служил с вещта , ще бъде равна на частта от наема, на която съсобственика би имал право , ако тя бъде отдадена под наем.

Игнорирайки както законовите разпоредба на чл.31 от ЗС така и посочените две тълкувателни решения ,районният съд бил постановил едно порочно решение.Мотивите, с които бил отхвърлил иска за обезщетение не почивали нито на събраните по делото доказателства, нито на релевантни обстоятелства ,нито на законови разпоредби.Ответникът Ц. сам признал в с.з., че не дал достъп и ключ до процесният имот на ищеца и нямало да му даде ,което по същество представлявало признание на иска. Дори определял и размера на неговите идеални части като само терасата на жилището.

На следващо място къде живеел в момента ищецът било без значение след като явно и безспорно било, че му е отказан достъп и ползване на съсобствения имот. Безспорно е, че ответникът е получил писмена покана да предостави ползването и че той е лишил от това ползване ищеца. Не на последно място фактът ,че ищецът е бил лишен от възможността да ползва процесният имот, не било необходимо да се доказва от него. Ответникът бил длъжен да докаже ,че не е възпрепятствал ищеца. Това произтичало от естеството на иска. Районният съд в с.з по предявяване на искането по сметки не бил изготвил доклад по него и не бил указал доказателствена тежест на ищеца, следователно не можело да му го възлага в тежест.

Във въззивната жалба се обжалва и решението в частта за разноските.В решението си районния съд бил приел , че ищецът следва да заплати на ответниците сумата от 200 лева разноски за адвокатско възнаграждение. Както бил посочил и районният съд ,в договора за правна помощ на ответниците не било посочено за кое е уговореното адвокатско възнаграждение, тъй като възнаграждението било уговорено в първата фаза на делбата и за искането по сметки явно нямало уговорено възнаграждение ,тъй като то не било налично.

Неправилен бил изводът на съда по отношение на присъдените разноски относно това ,че въззивникът В.Ц.С. следва да поеме направените от него разноски ,тъй като съответствали на дела му.Ако се направела проста аритметика относно направените от страните разноски и съобразно принципа на чл.355 от ГПК ,които бил специален по отношение на чл.78 от ГПК от общо направените и претендирани от страните разноски в производството ,които са общо в размер на 2038,29 лева ,разделени на 6 ,се падало по 339,71 лева на дял от 1/6 идеални части т.е. съобразно дела на въззивника В.Ц.С. неговият дял в разноските следвало да бъде 339,71 лв., а той бил направил разноски в размер на 953,29 т.е с 613,58 в повече от стойността на дела му.

Районният съд въобще не се бил произнесъл по искането по разноските ,с което са претендирани направените разноски за снабдяване с документи за завеждане на делото. Явно било, че ответниците са причина за завеждане на делото, тъй като въпреки отправените им две покани ,до завеждане на делото не били предприели никакви действия спрямо ищеца за ликвидиране на съсобствеността им. Съсобствеността в случая не била само наследствена ,но и обикновена поради извършена сделка. Разноските, направени от ищеца ,били за заплащане на дължими данък сгради и такса смет за процесният имот ,тъй като ответниците не си били заплатили дължимите данъци за периода от 2011 година до 2017 година включително и които били заплатени от въззивника. Заплатени били такси за вписване на исковата молба, удостоверение за наследници и удостоверение за сключен граждански брак, за снабдяване със скица на имота и за адвокатско възнаграждение за завеждане на делото. В чл.355 от ГПК изрично било записано, че страните заплащат разноски съобразно стойността на дяловете им. А районният съд не бил разпределил така разноските и в противоречие на тази разпоредба бил възложил на ищеца, разноски които били в много повече от стойността на дела му.

На следващо място районният съд, въобще не е се бил произнесъл по отношение на    разноски , направени от въззивника  за завеждане на делото за снабдяване с документи и вписвания .

Иска се да бъде постановено решение ,с което да се отмени решението в обжалваните му части и да се постанови друго ,с което да се уважат предявените искове изцяло за обезщетение за ползване и разноските , както и разноските по делото.

         Депозиран е писмен отговор от С.Ц.С. с ЕГН ********** и П.Й.С. с ЕГН**********, адрес ***, чрез адвокат Р. К.-АК-В., адрес за призовки и съобщения гр.В., ул.. ,в който се изразяват доводи относно неоснователност на жалбата .Поддържа се ,че за да е осъществен фактическият състав на чл.31, ал.2 ЗС било необходимо недвижимият имот да е ползван лично само от ответника или ответниците, които да са лишили ищеца от ползата от ползването на съсобствения имот, въпреки неговото желание, и да е налице писмено поискване за плащане на обезщетение. В тази връзка съдът правилно бил достигнал до извода, че въззивникът С. не осъществявал правомощието да ползва съсобствената вещ съобразно правата си. В процесният имот живеела майката на ищеца и ответника, която имала учредено вещно право на ползване върху процесния апартамент. Съгласно правната теория правото на ползване било право, което ограничавало правото на собственика върху неговия имот и което се учредявало от него. Правото на собственост и правото на ползване съществували паралелно. Собственикът можел да се разпорежда с него (продажба, дарение, замяна и т.н),но не може да го ползва (да живее в него, да го използва за офис и т.н). Цитираните Тълкувателни решение не били релевантни към случая, там се говорело за ползващия съсобственик, а   

ответникът С.С. не ползвал съсобствения си имот, а майка му.След като не били налице комулативно цитираните по- горе предпоставки за уважаване на иска по чл.31, ал.2 от ЗС и най-вече недвижимия имот да е ползван лично само от ответника, то поради това ВРС бил постановил един правилен и законосъобразен акт.

Иска се да бъде потвърдено първоинстанционното решение и в частта на присъдените разноски като правилно и законосъобразно. Правилно ВРС бил приел, че по отношение на делбата страните не си дължат разноски за адвокатско възнаграждение-чл.355 от ГПК, както и че не могат да се присъждат разноски за такси, платени за скици, характеристики и данъчни оценки, удостоверение за наследници, удостоверение за сключен граждански брак и т.н.Правилно ВРС бил осъдил ищеца да заплати на ответника С. сумата от 200.00лв. на основание чл.78 от ГПК.

 

         Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа страна следното :

         Производството пред Районен съд-В. е с правно основание чл.34 и чл.69 ЗС и по реда на чл.341 отГПК, във втора фаза, и чл.31, ал.2 ЗС.

С влязло в сила решение от 15.01.2018г. и решение от 22.02.2018г., с което е отстранена очевидна фактическа грешка,Районен съд-В. е допуснал извършване на делба между В.Ц.С. с ЕГН: ********** и адрес ***, С.Ц.С. с ЕГН: ********** и П.Й.С. с ЕГН: ********** на следния недвижим имот , останал в наследство от Ц. С. ***: недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10971.505.227.1.53 по КККР на гр.В.,одобрени със заповед №РД-18-5 от 28.01.2008г.на ИД на АГКК, който самостоятелен обект се намира в сграда 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 10971.505.227 с предназначение жилище- апартамент №53 със застроена площ от 40.10 кв.м., състоящ се от една стая, кухня и сервизни помещения с административен адрес гр.В.., ж.к..,при съседи : на същия етаж -10971.505.227.1.52 и 10971.505.227.1.54, под обекта-няма, над обекта- 10971.505.227.1.56, ведно с прилежащото избено помещение № 53 с полезна плащ от 2.86 кв.м. до съседи Е. М. и И. П., както и заедно със съответните ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, с права- 1/6 ид.ч. за В.Ц.С. с ЕГН: ********** , 1/6 ид.ч. за С.Ц.С. с ЕГН: ********** и 4/6 ид.ч. за С.Ц.С. с ЕГН: ********** и П.Й.С. с ЕГН: **********, притежавани в съпружеска имуществена общност.

В първото по делото заседание след допускане на делбата, ищецът В.Ц.С. е предявил само срещу ответника С.Ц.С. претенция по чл.31, ал.2 от ЗС в размер на 50.00 лева месечно, или 1 250.00 лева за периода 01.05.2016- до 01.05.2018г., ведно с обезщетение за забавено плащане на сумата, считано от предявяване на иска на 28.06.2017г до окончателното издължаване.

Ищецът чрез процесуален представител моли да бъде постановено решение, с което бъде изнесен на публична продан процесния имот и бъде уважена претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС.

Ответникът С. Ц.С. е депозирал писмен отговор ,в който са оспорили претенцията по чл.31, ал.2 от ЗС, като възразява,че ищецът не е бил лишен от правото да ползва имота в исковия период.

Видно от заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза допуснатият до делба имот е технически неделим. Заключението на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза установява , че размерът на средния пазарен наем за исковия период е 3 125.00 лева и че най-ниската пазарна цена за исковия период е 2 500 лева.

При така установената фактическа обстановка районният съд е приел ,че е налице разпоредбата на чл. 348 ГПК,тъй като процесният апартамент е неподеляем и е постановил апартаментът да се изнесе на публична продан.Решението в тази му част не е обжалвано ,влязло е в законна сила и не е предмет на въззивен контрол.

С оглед на така установената фактическа обстановка, Видинският окръжен съд намира следното от правна страна:

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К. В. и Е. В. по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

   Второинстанционното производство е ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

   Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.

       В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна, поради следните съображения:

Предмет на въззивен контрол е единствено претенцията с правно основание чл.31, ал.2 ЗС ,която представлява искане по сметките по смисъла на Чл.346 ГПК .Същата е предявена в посочения в закона срок /първото по делото заседание след допусканте на делбата/ ,но по същество е неоснователна .Искането по Чл.346 ГПК обаче е неоснователно по следните съображения :

За да е осъществен фактическият състав на чл.31, ал.2 ЗС, е необходимо недвижимият имот да е ползван лично само от ответника С.С. , който да е лишил ищеца от ползата от ползването на съсобствения имот, въпреки неговото желание, и да е налице писмено поискване за плащане на обезщетение.Не се спори от страните ,че в процесния имот живее майката на ищеца В.С. и на ответника С.С., която има учредено вещно право на ползване върху 4/6 ид.ч. от процесния апартамент съгласно нот.акт №93 т.II,рег.№2744х,нот.д.№257/2015 г. на нотариус А. А. /л.7 от делото/. От събраните по делото доказателства не се установява ответникът С.С. да живее в процесния апартамент и да е лишил по какъвто и да било начин съделителя В.С. от правото му да ползва съсобствената вещ съобразно правата си .Във въззивната жалба съделителят В.С. се е позовал на ТР №7 от 2012 г. по т.д.№7/2012 г. ВКС относно обстоятелствата ,при които един съсобственик се счита ,че е лишен от правото да се ползва от съсобствената вещ ,но не е доказал ,че тези обстоятелства са налице.По силата на Чл.154 ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите,на които основава своите искания и възражения ,поради което е неоснователен развитият във въззивната жалба довод относно това ,че ищецът не следвало да доказва ,че е лишен от ползването на имота и че доказателствената тежест била на ответната страна ,която следвало да докаже,че не е възпрепятствала ищеца В.С. да ползва имота.В конкретния случай ищецът В. С. твърди ,че е лишен от правото да ползва съсобствената вещ и той трябва да докаже това ,като в първото по делото заседание след допускането на делбата представи и доказателствата си съгласно разпоредбата на Чл.346 ал.1 ГПК.Естеството на твърдяните факти е такова ,че те могат да бъдат установени само със свидетелски показания.Представените по делото покани /л.70 и 71 от делото/ съдържат изгодни за ищеца твърдения ,че е лишен от ползването на имота и поради това сами по себе си не могат да служат като доказателство за тези твърдения.Поканите могат да служат като доказателства за началния момент на дължимост на обезщетението в случай ,че със свидетелски показания или с други допустими по ГПК доказателства се установи ,че ищецът В.С. е бил лишен от правото да ползва съсобствената вещ съобразно правата си .Такива доказателства обаче не са представени пред районния съд.

Неоснователен е развитият от въззивника във въззивната жалба довод относно това ,че ответникът Ц. сам признал в с.з., че не дал достъп и ключ до процесният имот на ищеца и нямало да му даде ,което по същество представлявало признание на иска.Във втората фаза на делбата са проведени две съдебни заседания .В първото на 09.05.2018 г.ответникът С.С. е присъствал ,но не е направил никакви волеизявления,видно от съдебния протокол. Във второто съдебно заседание на 06.06.2018 г. на 09.05.2018 г.ответникът С.С. е присъствал и е направил волеизявления в хода на съдебното дирене относно опитите да постигне споразумение с брат си и относно това ,че в апартамента живее майка му и че брат му живее в чужбина от 17 години.В хода на устните състезания твърди ,че брат му не идвал никога при него и при майка му да иска ключ от апартамента .Заявява ,че не би оставил ключ апартамента на непознато лице .

 

ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ

Съделителят В.Ц.С. обжалва определението на Районен съд-В. от 11.10.2018 г. относно разноските.

По жалбата е образувано ч.гр.д.384/18 г.по описа на Окръжен съд-В. ,което е присъединено към гр.д.№383/2018 г. на Окръжен съд-В. с определение от 05.12.2018 г.

Жалбата е частично основателна.

Районният съд правилно е определил приложимия закон и съдебна практика ,като е посочил ,че съгласно т.9 от ППВС № 7/1973 г. принципът за възлагане на разноските в производстата за делба е последователно възприеман и детайлизиран в практиката на ВКС. Съгласно определение № 4 по ч. гр. д. № 542/10 г., II г. о. на ВКС съделителите заплащат съобразно дяловете си при приключване на делбеното производство онези разноски по призоваване на свидетели, възнаграждение за вещи лица, както и по извършването на оглед и други съдопроизводствени действия, които са направени по повод признаване и ликвидиране на съществуващата съсобственост, като при липса на оспорване на правата на съделителите, както и относно способа за извършване на делбата всеки съделител понася сам направените разноски за процесуално представителство от адвокат. При наличие на спор относно правата на съделителите, респ. оспорване на самия факт на съществуване на съсобствеността, както и при спор относно способа, по който следва да бъде извършена делбата във втората фаза на производството, както и по присъединените искове в делбеното производство и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения, приложение намира разпоредбата на чл. 78 ГПК, в който смисъл са и указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в т. 9 на Постановление № 7/1973 г. на Пленума на ВС. (в този смисъл е и определение № 252 по ч. гр. д. № 2024/2014 г., I г.о. на ВКС).

На съделителя В.С. не следва да се заплащат от другите съделители разноски за възнаграждение на адвокат ,тъй като заплатеното адвокатско възнаграждение е за първата фаза на делбата /видно от искането по сметките-л.63 от делото/,където не е бил налице правен спор и разноските за адвокат следва да се поемат от страните така както са направени.

По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение на съделителите С.Ц.С. и П.Й.С. районният съд законосъобразно е приел ,че поради липсата на уточнение в договорите за правна помощ следва да се приеме ,че адвокатското възнаграждение е уговорено поравно за първата и втората фаза на делбата ,поради което е присъдил на двамата съделители 200 лв.разноски за адвокатско възнаграждение с оглед на обстоятелството ,че в тази фаза разноските са направени не за прекратяване на съсобствеността ,а в спорно производство ,в което разноските се определят съобразно изхода на делото по спорния предмет.

Съделителят В.Ц.С. претендира 10,60 лв. заплатен данък сгради и такса смет за 2016 г. и 2017 г. и 47,29 лв.данък сгради и такса смет на 2011-2015 г. Тези суми нямат характер на разноски по производството и не следва да бъдат присъждани по реда на Чл.78 ГПК.

Съделителят В.Ц.С. претендира заплащането на 40 лв. заплатена държавна такса за издаване на данъчни оценки .Тази сума не следва да се присъжда ,тъй като няма представен документ за внасянето ѝ.

Атакуваното определение е постановено в горния смисъл ,поради което се явява законосъобразно.

Ищецът В.С. е направил и следните разноски :

-6,90 лв.за снабдяване с удостоверение за гр.брак;

-10 лв.за вписване на искова молба;

-4,05 лв.за снабдяване с удостоверение за наследници;

-20 лв. за снабдяване със скица на процесния имот по сметка на АГКК или общо 40,95 лв.

Тези разноски са направени от един съделител и ползват всички съделители ,тъй като служат за установяване на общи за всички съделители правнорелевантни факти –наличието на съсобственост ,наследствени правоотношения,индивидуализация на имота и пр. ,поради което трябва да бъдат поети от съделителите съобразно дяловете им при приключване на делбеното производство .

С оглед на горното съделителят С.Ц.С. следва да бъде осъден да заплати на В.Ц.С. 3/6 ид.ч. от направените по делото разноски за заплатени такси в размер на 20,48 лв. ,а съделителят П.Й.С. следва да бъде осъдена да заплати на В.Ц.С. 2/6 ид.ч. от направените по делото разноски за заплатени такси в размер на 13,65 лв.

ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ ПРЕД ВЪЗЗИВНАТА ИНСТАНЦИЯ

С оглед изхода на делото по подадената от В.Ц.С. ЕГН ********** въззивна жалба В.Ц.С. следва да бъде осъден да заплати на С.Ц.С. и П.Й.С. с ЕГН ********** ***   направените пред Окръжен съд-В. разноски за възнаграждение на адвокат в размер на 300 лв.

По отношение на производството по Чл.248 ГПК относно разноските Окръжен съд-В. намира ,че такива не следва да се присъждат тъй като не се претендират от страните .

Решението е окончателно ,тъй като цената на иска по Чл.346 ГПК е под 5 000 лв.

Водим от горното и на основание Чл.272 и Чл.248 ГПК Съдът

 

Р   Е   Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №394 по гр.д.№1731/2017 год на Районен съд-В.

ОТМЕНЯ определението на Районен съд-В. от 11.10.2018 г. по гр.д.№1731/2017 година на Районен съд-В. относно разноските,вместо което ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА съделителя С.Ц.С. с ЕГН ********** *** да заплати на В.Ц.С. с ЕГН **********     3/6 ид.ч. от направените по делото пред Районен съд-В. разноски за заплатени такси в размер на 20,48 лв.

ОСЪЖДА съделителя П.Й.С. с ЕГН ********** ***   да заплати на В.Ц.С. **********   2/6 ид.ч. от направените по делото пред Районен съд-В. разноски за заплатени такси в размер на 13,65 лв.

ОСЪЖДА  В.Ц.С. ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на С.Ц.С. с ЕГН ********** ***   и П.Й.С. с ЕГН ********** ***   направените пред Окръжен съд-В. разноски за възнаграждение на адвокат в размер на 300 лв.

Решението е окончателно .

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                ЧЛЕНОВЕ :1/

 

                                                                                               2/