ВГРД № 327-2018

Решение по Гражданско дело 327/2018г.

 

 

 

Р   Е   Ш   Е   Н   И Е №89

 

Гр.В.

 

14.11.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на седми ноември  две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                             Председател : Д. М.

                                                    Членове :1.С. С.

                                                                    2.Г. Й.

при секретаря А. А. ......................................... и с участието на прокурора.....................................................................

изслуша докладваното от съдията Й. гр.д. №327   по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

 

           Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.

         С решение №372/19.06.2018 г. по гр.д.№3181 по описа на 2017 г.на Районен съд-В. е признато , че уволнението на С.В.К. с ЕГН: ***** и адрес *** , извършено със Заповед за налагане на дисциплинарно наказание уволнение №8753/31.08.2017г на Управител на „Б.“ООД, на основание чл.190, ал.1, т. 2 от КТ, е незаконно и е отменена същата заповед.

Осъден е ответникът „Б.."ООД с ЕИК. със седалище и адрес на управление гр.С.. п.к.1407, район… да заплати на С.В.К. с ЕГН: ********** сумата от 2760.00 лева , представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода 12.09.2017г. до 12.03.2018г., ведно със законната лихва от 31.10.2017г. до окончателното издължаване, сумата от 216.86 лева представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2017г., ведно със законната лихва , считано от 12.09.2017г. до окончателното издължаване, както и разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 594.00 лева.

Отхвърлени са предявените искове от С.В.К. с ЕГН: ***** и адрес *** , с ЕГН: ***** против „Б…."ООД с ЕИК… със седалище и адрес на управление гр.С. п.к.1407, район….за сумите 67.85 лева и 239.43 лева с правно основание чл.128 КТ и за сумата от 1153.93 лева с правно основание чл.226 КТ.

Отхвърлено е направеното от „Б.“ООД с ЕИК.. със седалище и адрес на управление гр.С. п.к.1407, район… възражение за прихващане със сумата от 460.00 лева,с правно основание чл.221, ал.2 КТ.

Осъден е С.В.К. с ЕГН: ********** и адрес *** , с ЕГН: ********** да заплати на „Б.“ООД с ЕИК…. със седалище и адрес на управление гр.С., п.к.1407, район.. сумата от 402.00 лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение.

Осъден е ответникът „Б. ООД с ЕИК… със седалище и адрес на управление гр.С. п.к.1407, район…. да заплати на Държавата по сметка на ВСС Д.Т. в размер на 220.40 лева   и възнаграждение на вещо лице в размер на 39.60 лева.

Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано „Б." ООД, ЕИК.., със седалище и адрес на управление в гр. С., ул…. представлявано от управителя Т. Т. Т., чрез адв. Й. Б. от САК .Поддържа се ,че решението е неправилно поради изведени неверни правни и фактически изводи от решаващия съд от събрания доказателствен материал по делото.

В своето решение на стр. 2 съдът бил установил, че с искането за даване на писмени обяснения били поискани такива за неявяването му на работа за период от 14.08.2017г. без да е посочена друга дата. Приел бил, че не е извършено законосъобразно дисциплинарното производство ,като се е мотивирал, че изходящият номер на искането е с дата15.08.2017г.

Видно от товарителница № 60464378666 на куриерска фирма „S….. от 15.08.2017г. в 17:35 датата на доставяне била 17.08.2017г. Съдът не бил отчел, че дружеството работодател носи отговорност за своите служители и че започването на процедурата по реда на чл. 193 ал. 1 от КТ в края на втория ден, в който служителят не се яви, е по-скоро негово задължение, а не следва да се отчита като порок на провежданата процедура, предхождаща уволнението. Посочването на датата, от която същия не се явява /14.08.2017г. и „досега"/ е именно, защото служителят е станал неоткриваем, не е вдигал телефона си, не се е свързал с никого от дружеството-работодател в двата му поредни работни дни и в тази връзка не е могло да се предвиди докога ще се осъществява това десезиране от работния процес и вменените му задължения.

Във връзка с мотивите на съда, касаещи адреса на изпращане на искането, то следвало да се отбележи, че адресът бил този, посочен в трудовия договор на служителя. При промяна на същия в интерес на служителя било да уведоми изрично работодателя си. Не било част от задълженията и отговорностите на работодателя да следи за постоянния и настоящия адрес на служителите си.Още повече, че от свидетелските показания недвусмислено се заявявало преустановяване на възложените трудови задължения и функции от страна на ищеца по време на ползването му на отпуск. Същото не било коментирано от решаващия съд.

С Решение № 35 от 07.05.2012г. по гр.д. № 1877/2010г. на IV Г.О. на ВКС съдът бил приел, че съгласно чл. 195, ал.2 и ал.З КТ, изявлението на работодателя за налаганена дисциплинарно наказание поражда действие с достигане на изявлението до адресата, т.е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите – правилата за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора. Писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание можело да бъде         връчено изрично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга - чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка. В последния случай, за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата, работодателят следвало да е изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка,било без правно значение. С достигане на изявлението на посочения от работника адрес работодателят бил изпълнил задължението си за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и изявлението му било породило правно действие.

 

 

Поддържа се още ,че Съдът не се бил съобразил с изложената в писмените бележки практика, обективирана в Решение № 137 от 02.03.2010г. по гр.д. № 20/2009г. на IV Г.О. на ВКС, според която съгласно чл. 193, ал.З КТ, разпоредбата на чл. 193, ал.2 КТ не се прилагала, когато обясненията на работника или служителя не са били изслушани или дадени по негова вина. Обясненията на работника не били изслушани или дадени по негова вина във всички случаи, когато работодателят бил поискал обяснения за дисциплинарното нарушение и не бил получил такива от работника, независимо от причините за отказа да се дадат обяснения. Текстът на чл. 193. ал.3 КТ бил приложим и във всички случаи, когато работодателят бил поставен в невъзможност да поиска обяснения от работника, в т.ч. случаите, когато работникът не можело да бъде намерен на адреса, който е съобщил на работодателя си; не се е явил, за да получи препоръчаната пратка, съдържаща искане за даване на обяснения или по какъвто и да е начин бил осуетил възможността изявлението на работодателя с искане за обяснения да достигне до него. Искането за даване на обяснения за констатираното дисциплинарно нарушение не било формален акт - въведено било с оглед осигуряване възможност на защита на работника и същевременно - с оглед възможност на работодателя да прецени всички обстоятелства, свързани с констатираното дисциплинарно нарушение. Когато обясненията били за действия или бездействия, които не налагат обстойна проверка на минали събития, то наказанието можело да бъде наложено и непосредствено след като работодателят е поискал от работника обяснения и такива не са били дадени. В този случай, с искането за даване на обяснения, работодателят бил изпълнил изискването на чл. 193,ал.1 КТ.

Поддържа се във въззивната жалба ,че съдът бил отменил заповедта без да разглежда спора по същество. Превратното тълкуване на спора било недопустимо и не кореспондирало с основните начала на Гражданския процес. Уволнението било законосъобразно, като процедурата по налагане на дисциплинарното наказание била спазена.

В своето решение съдът бил констатирал, че показанията на разпитания по делото свидетел на ищеца са преценени, с оглед възможната заинтересованост като съпрузи,след което бил възприел като доказано всичко изложено от свидетеля,поради което в тази си част актът бил немотивиран и отново тълкуването било сторено превратно.

Видно от отразеното в протоколите, свидетелката /съпруга на ищеца/ нямала преки наблюдения, а ищецът ѝ бил „споделил" за разговора по телефона, за който се твърди, да се бил случил. Изложеното безспорно установявало, че показанията на разпитаната свидетелка не пресъздават пряко възприети от нея факти. Съгласно чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценявала с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означавало, че към показанията на такива свидетели съдът трябвало да подходи със засилена критичност. Преценката на дадените свидетелски показания следвало да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му /Решение № 338 от 20.11.2013г. по гр. д. № 1269/2012г., Г. К., IV Г. О. на ВКС/.

Неправилни били и мотивите на РС Видин, изложени във втората част на обжалваното решение /стр. 4/, обусловаващи извода за дължимост на част от претендираното обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за период от 12.09.2017г. до 12.03.2018г. Основателността на претенцията била обусловена не само от признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, но и от доказването на дължимостта на вземането по чл. 225, ал. 1 КТ. Твърдението на служителя за оставането му без работа през процесния период не било доказано - същият бил представил единствено копие от трудовата си книжка със страници, на които били отразени трудовият стаж и датата на прекратяване на трудовото правоотношение. От посочените документи не се установявало твърдението за оставането без работа по трудово правоотношение през процесния период. Единствената декларация от Н…. била от дата 18.09.2018г.

Във връзка с изложеното по-горе и при условията на евентуалност, ако се счете уволнението за незаконосъобразно и се потвърди решението на Районен съд –В. в тази му част, въззивникът било законосъобразно да бъде осъден за обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ за период от 12.09.2017г. до 18.09.2017г.

Цитираната в съдебния акт справка на НАП ТД В. Т. от 30.03,2018г. не била представяна по делото. Липсвала такава в приложенията към исковата молба. Видно от Протоколите от двете проведени открити съдебни заседания, същата не била докладвана от съда, респективно не била приемана, на основание което се поддържа,че тя не представлява част от доказателствения материал по делото.

Недоумение будел и фактът, че съдът бил приел, че липсва подпис на ищеца върху фишовете за получено трудово възнаграждение за месеци април- май 2017г. Още с отговора на исковата молба бил представен фиш за месец май 2017г., подписан от ищеца, като нямало оспорване в хода на производството за положения подпис и полученото възнаграждение.

На следващо място, съдът бил допуснал увеличение на исковите претенции без да има основание за същото /протокол от проведено последното съдебно заседание от 30.05.2018г.

Тъй като изложените доводи и изводи на РС В. били постановени в противоречие с материалния закон и събраните по делото доказателства и били довели и до постановяване на неправилно решение с обжалваната му с настоящата въззивна жалба част.

С оглед на гореизложеното се иска да се отмени решението  в обжалваната му част и да се отхвърлят предявените от С.К. искове.

 

Постъпил е отговор на въззивната жалба от С.В.К. с ЕГН********** чрез адвокат-пълномощник В. В.-АК-С. съдебен адрес *** ,с който се оспорва въззивната жалба ,като се излагат подробни съображения .Първоинстанционния съд правилно бил приел, че уволнението е незаконно, както и че дисциплинарното производство не е извършено съобразно закона, тъй като съгласно чл.190, ал.1, т.2 от КТ законодателя бил предвидил налагане на дисциплинарно наказание уволнение при неявяване на работа в течение на /2/два последователни работни дни, като едва след това следвало да започне дисциплинарно производство, а в конкретния случай още на втория ден работодателят бил отпочнал такова, без да изчака най-малко следващия ден.Законодателя бил приел като коректив „ден" , а не работен ден ,за да твърди ответникът , че изпращане на искане за обяснение в 17,35ч на втория ден бил законен.

От друга страна в хода на делото се доказало както с писмени, така и с гласни доказателства, че С.К. бил изпълнявал служебните си задължения както на 14.08.2017г. когато от документ за изпратена пратка на 14.08.2017г. на S… -офис В. било видно, че е изпратил до офиса на ответника в гр.С. документи на служител, така и на 15.08.2017г., видно от приложено по делото Заявление за ползване на отпуск- С.К. бил приел и резолирал заявление за ползване на отпуск на лицето Р. И. Г. работещо в обект В...

Имало разминаване между посочените дати на неявяване на работа в Искането за обяснение изхождащо от ответника и в процесната Заповед №8753/31.08.2017г., в която се цитирал период от 14.08.2017г. до 31.08.2017г. за неявяване на работа, а в искането „ за периода от 14.08.2017г.", което било нарушение ,водещо до отмяна на заповедтта.Също така този факт водел и до ограничавене правото на защита.

Относно адреса се поддържа ,че С.К. не бил променял адресната си регистрация и имало приложени удостоверения ,изхождащи от община В. относно адреса -постоянен и настоящ, които С.К. бил заявил пред работодателя си в Заявление за назначаване от 22.07.2016г. приложено към ИМ ,както и в Пълномощно с рег.№ 14146/25.07.2016г. дадено от работодателя .

Относно периода, за който било присъдено обезщетение се твърди ,че съдът правилно бил отсъдил съобразно доказателствата събрани по делото, че се дължи обезщетение за срок от 6 месеца.Твърдението на ответника, че трябвало да се приложат доказателства за целия период за оставането без работа още с исковата молба било несериозно и необосновано, защото Заповед за дисциплинарно уволнение се обжалвала в двумесечен срок, а обезщетение се дължало за срок до 6/шест/ месеца от оставането без работа.По делото в с.з. на 16.05.2018г. била представена актуална справка за всички трудови договори на ищеца, която била възприета от съда в постановеното решение.Също така била представена и декларации за оставането без работа.

Твърдението на ответника, че имало подпис на фиш бил неистина, тъй като на фишовете нямало никакви подписи-нито на работника,нито на работодателя и били оспорени като годно доказателство.

Увеличението на исковете е допуснато на законно правно основание и съобразно изискването на чл.214, ал.1, изр.трето от ГПК.       Във връзка с горното се иска да се отхвърли Въззивната жалба като недоказана и неоснователна, като се присъдят направените разноски .

 

 

 

 

 

Срещу решението е постъпила въззивна жалба и от С.В.К. с ЕГН ********** чрез адвокат-пълномощник В. В.-АК-С. съдебен адресг***,с която се обжалва Решение №372 от 19.06.2018год. постановено по горецитираното дело частично в частта , в която съдът приемал сумата от 2760,00лв. за парично обезщетение за оставането без работа, а не исканата сума в размер на 6923,58лв.; в частта, в която приемал сумата от 216,86 лв. за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, а не исканата сума в размер на 544,00 лв.; в частта , в която отхвърлял исковете по чл.128 от КТ/неизплатена част от тр.възнаграждение за м.08.2017г. и неизплатена сума за реакции по СОТ/ и по чл.226 от КТ, както и размера на присъдените разноски като неправилно, незаконосъобразно и необосновано .По делото имало изготвена съдебно-икономическа експертиза, която била приета от съда и не била оспорвана от страните по делото.От експертизата бил виден начина на плащане на трудовото възнаграждение на ищеца, а именно чрез РКО /разходен касов ордер/ до м.05.2017г.включително , а от м.06.2018г. чистата сума за получаване, която била начислена по ведомост била превеждана на ищеца по банков път, а остатъкът до пълния размер на трудовото възнаграждение бил изплащан с РКО, който бил първичен счетоводен документ.Ведомостта за заплати не била платежен документ и касиерът на ответника не можел да отчита средства чрез ведомост, а чрез ордера разходен или приходен при направена финансова операция.

Ведомостите, приложени от ответника по делото за м. 04,05 и м.06. 2017г. не отговаряли на изискванията на закона за счетоводството и подзакононите нормативни актове, тъй като: липсвали графа „сума за получаване" , графа „получена сума" и графа „получих сумата". В така представените ведомости имало само графа „сума" , но каква е тя, за получавене ли е и най-важното получена ли е ,липсвали. Ищецът не се бил подписвал на ведомост за получена сума.Ответника не доказвал с представената ведомост, че е изплащал трудово възнаграждение на ищеца, защото липсвал подпис на ищеца в графа „получил сумата" и въобще липсвала такава графа. Ответникът не доказал друг начин на изплащане на трудовото възнаграждение на ищеца, различно от твърдяното от същия.

Първоинстанционния съд установявал,че ответникът бил захранвал сметката си, от която ищеца теглел суми съобразно предоставено пълномощно от ответника, без да е посочено основание, но съдът не бил обърнал внимание, че и ответникът при захранването на сметника не записвал основание на внасяне.

Първоинстанционния съд не взел под внимание факта, че ответникът не представял ведомост за месец 07.2017г., а това бил месецът, който съдът вземал за база за определяне размера на дължимите обезщетения.

Ответникът не доказал да е изплащал трудово възнаграждение на ищеца в размери, различни от твърдяните от ищеца.

От приложените към жалбата писмени доказателства -нововъзникнали/обявени след последното с.з. по делото пред ВРС/, а именно З/три/ броя обяви за работа публикувани от Б. ООД в jobs.bg за длъжност „Регионален директор“ за В. Т. от 15.06.2018г., за Пловдив от 18.06.2018г. и за Севлиево от 18.06.2018 г. за същата длъжност, за която е кандидаствал и ищецът- „Регионален директор" било видно от приложената с ИМ обява на ответника от 23.06.2016г. обявеното трудово възнаграждение от 1500лв., което още един път доказвало твърдяното и доказано и с писмени и гласни доказателства от ищеца относно трудовото му възнаграждение.

В Длъжностната характеристика на ищеца за заеманата от него длъжност при ответника в раздел V.СИСТЕМА НА РАБОТНАТА ЗАПЛАТА било записано: "Основно трудово възнаграждение и допълнително заплащане, прието на база вътрешнофирмената система за възнаграждение, съгласно правилата на НСОРЗ".

Неправилно съдът приемал, че искането на ищеца за заплащане на СОТ сигнали е неоснователно, тъй като не се установило такова задължение в трудовия договор, защото в приложената Длъжностна характеристика на ищеца за заеманата длъжност в т.23 било записано:"Да притежава Базови знания по управление на екипи, а също и базови технически знания по охрана със СОТ, видеонаблюдение и периметрова охрана".Също така съдът не бил взел предвид приложените Протоколи за свършена работа от ищеца по СОТ, които не били оспорени от ответника.

Неправилно съдът отхвърлял иска на ищеца по чл.128 от КТ като без да обсъди всички доказателства по делото и възприемал твърдяното от ответника, а не установеното от ВЛ - като дължими суми и начин на плащане.

Вещото лице било направило изчисление на базата на твърдяното от ответника и от ищеца.За месец 08.2017г. вещото лице на база твърдения от ответника било изчислило дължимо трудово възнаграждение в размер на 155,99лв., а ответникът бил превел на ищеца вече по личната му банкова сметка ***,45лв.защото било вярно твърдяното от ищеца, че ответникът му дължи за м.08.2017г. сумата от 391,30лв., от която сума същия му бил изплатил 323,45лв. и му дължал още 67,85лв.

Неправилно съдът приемал, че няма задържане на трудовата книжка/ТК/ на ищеца с обяснението, че от справка на НАП било видно, че ищецът има регистрирани и предишни трудови договори и от представения препис на ТК не било ясно същата ли е представена на ответника или друга, както и че същата не е нова.Тези мотиви на съда били неправилни, защото по делото имало доказателства, че ищецът е изпратил ТК на ответника за оформяне, ответника не я бил оформил, като голословно твърдял, че бил получил празна ТК, без обаче да удостовери това си твърдение по някакъв начин.От друга страна и да имал ищецът предишни трудови договори, това не значело, че му е оформяна ТК от предишни работодатели.Фактът бил, че при постъпване на работа при ответника трудовата му книжка била оформена от същия, но при прекратяване на договора му по един незаконен начин му се отказвало оформяне на същата трудова книжка. Също така ответникът не отразявал общ трудов стаж на ищеца и не начислявал полагащите се добавки за трудов стаж.

Съдът вменявал твърдения на ищеца, които той не бил заявявал в ИМ, а именно: че доводите на ищеца били, че страните са се съгласили в договора да бъде посочено минималното възнаграждение за страната, за да бъдат избегнати данъци и осигуравки, а било заплащано по-високо трудово възнаграждения.Такова твърдение от страна на ищеца не се съдържало в ИМ. В писмените бележки ,изготвени от процесуалния представител на ищеца, се правело предположение за причината, но никъде не се твърдяло за подобни уговорки.Имало трудов договор ,имало и длъжностна характеристика към същия, където било записано-основно   и   допълнително   възнаграждение,   задължения   по СОТ.Ежемесечно ответникът бил изпращал една и съща сума по едно и също време на месеца, което доказвало размера на възнаграждението, което ищецът получавал съгласно вътрешните правила на ответника.

Съдът цитирал съдебна практика, която била несъотнисима към спора.

Поддържа се ,че от събраните доказателства по делото се доказвало по безспорен начин, че получаваното от ищеца нетно ежемесечно трудово възнаграждение е в размер на 900лв.; дължимото обезщетение за незаконно уволнение е в размер на 6923,58лв; дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е в размер на 544,00лв.; ищецът бил изпратил на ответника трудовата си книжка за оформяне, която не му била върната и било налице неправомерно задържане на трудовата книжка на ищеца и ответникът му дължал обезщетение за задържането на ТК в размер на 1153,93лв. месечно, считано от задържането ѝ на 21.09.2017г. до връчването ѝ на ищеца; на ищеца се дължало заплащане за реакции по СОТ- задължение вменено му с Длъжностната характеристика, за което ответникът бил        заплащал   ежемесечно         допълнително възнаграждение;трудовото възнаграждение на ищеца за месец август 2017г. не било изплатено в цялост от ответника.

Поддържа се ,че присъдената сума от 594 лева за направени разноски по производството била неправилно определена от съда, защото съдът не ми бил присъдил направените разноски по насрещния иск на ответника, без значение уточнението в с.з. за прихващане, тъй като ищецът бил направил разходите по предявения насрещен иск, както и съдът неправилно бил изчислил и намалил направените от ищеца разноски по ИМ.

С оглед горното и на основание чл.271 от ГПК се иска да се отмени Решение №372 от 19.06.2018год. постановено по гр.дело №3181/2017год. по описа на ВРС /ЧАСТИЧНО/ в обжалваната му част, като се уважи исковата претенция в цялост и се присъдят направените разноски по производството пред двете инстанции.

 

След като взе предвид събраните по делото доказателства ,Видинският окръжен съд прие за установено по хода на делото следното :

Предявените пред районния съд искове са с правно основание чл.344, ал.1 , т.1 и 3 КТ, 224, ал.1 КТ, чл.225 КТ , чл.128 КТ и чл.226, ал.1, т.1 и ал.3 КТ и чл. 86 ЗЗД.

Пред районния съде подадена искова молба от С.В.К. с ЕГН: ********** и постоянен адрес *** против „Б." ООД със седалище и адрес на управление гр.С. , 1407, кв…. за признаване на незаконността на уволнение, заплащане на обезщетение за имуществени вреди, в резултат на незаконното уволнение за шест месеца в размер на 6923.58 лева, заплащане на трудово възнаграждение в размер 67.85 лева ведно със законната лихва, обезщетение за неползван платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 КТ за 11 дни на 2017г. в размер на 544.00 лева , ведно със законната лихва, 239. 43 лева разходи за отразяване на алармени сигнали от базови станции на „Виваком“ за м. юли 2017, съгласно отчет за същия месец, ведно със законната лихва от 01.08.2017г.до окончателното издължаване, 1153.93 лева, представляващи обезщетение по чл.226, ал.1,т.1 и ал.З КТ, считано от момента на задържане на трудовата книжка 21.09.2017г. до датата на предаване.

Излага се, че страните са били в трудово правоотношение, прекратено на 12.09.2017г. на основание чл. 188 т.3 , чл.190, ал.1, т.2 във вр. с чл.190, ал.2, чл.192, ал.1, чл.193, ал.3 и чл.195, ал.1 КТ. Излага, че заповедта е незаконосъобразна,че изложеното в същата не отговаря на действителността - ищецът бил изпълнявал трудовите си задължения , в заповедта не били посочени конкретни дати и нарушения, не били искани обяснения. Освен изложеното не било платено трудово възнаграждение за периода август 2017г., не бил платен годишния отпуск при прекратяване на правоотношението, не били заплатени разходи на ищеца и била задържана трудовата му книжка.Твърди се, че за период от 6 месеца същият бил останал без работа ,поради незаконното уволнение, за което се дължи обезщетение. Претендират се разноските.

Исковата молба, заедно с приложенията, на основание чл.131, ал.1 ГПК е изпратена на ответника, който в срока по същия текст е отговорил и   е предявил насрещен иск.   Излага се, че заповедта е законосъобразна,   че ищецът не се бил явил на работа от 14.08.до 31.08.2017г., без да е уведомил дружеството и без да е посочил основателна причина. Обяснения били искани. Оспорват се претенциите за трудово възнаграждение в поискания размер , като се твърди, че не е в размер на минималната работна заплата, както и претенциите за направени разходи за отчитане на алармени сигнали, за задържане на трудова книжка, размера на иска по чл.225 КТ, както и размера на претенцията по 224 КТ. Претендират се разноските.

Предявеният насрещен иск е за сумата от 460.00 лева, обезщетение по чл.221, ал.2 КТ. За същата сума като основание и размер е направено и възражение за прихващане, като впоследствие в съдебно заседание е уточнено от ответника, че вземането се претендира като възражение за прихващане.

 

От доказателствата по делото, преценени всъвкупност и поотделно, Окръжен съд-В. приема за установено от фактическа страна следното:

 

Безспорно е и това обстоятелство е обявено за ненуждаещо се от доказване, че страните са били в трудово правоотношение. От представените трудов договор №582/22.07.2016г., допълнително споразумение № 1762/27.07.2016г. към трудов договор ,длъжностна характеристика на длъжността организатор охрана, Заповед за налагане на дисциплинарно наказание уволнение №8753/31.08.2017г., и посочения код по НКПД, се установява ,че изпълняваната длъжност от ищеца е била „Регионален мениджър/Организатор охрана" , с посочено място на работа Б. ООД- Централно управление-Регионални Мениджъри –В. Б.-този факт не се оспорва от страните пред районния съд и пред въззивната инстанция и следва да се приеме за безспорен.

Със заповед Заповед за налагане на дисциплинарно наказание уволнение №8753/31.08.2017г., трудовото правоотношение било прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ във вр. с чл.190, ал.1, т. 2 от КТ, на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение", за извършени нарушения на трудовата дисциплина, за това че не се е явил на работа в периода от 14 .08.2017г. до 31.08.2017 г. За дата на прекратяване следва да се приеме 12.09.2017 г., от която дата , видно от Уведомление по чл.62, ал.5 КТ от Н… е прието уведомлението на ответника за прекратения трудов договор с ищеца.

От фактическа страна ищецът е наказан дисциплинарно с наказание „уволнение" за нарушения, описани в заповедта за това, че не се е явил на работа в течение на посочения период от 14 .08.2017г. до 31.08.2017 г., като нарушенията са квалифицирани по т.2 на чл.190, ал.1 КТ -неявяване на работа в течение на два последователни работни дни.

От свидетелските показания на единствения разпитан по делото свидетел-свид.Д. М. Г., се установява, че ищецът комуникирал с управителя на ответника по телефона, че е получавал първите два месеца по 1000.00 лева ,после 900.00 лева, плащането ставало по банков път, като ищецът си теглел сам сумите от сметката на дружеството. На 10.08.2017г.след разговор с управителя на ответника му било наредено да предаде служебни вещи на друго лице. На 14.08.2017г. предал служебен лаптоп и телефон на Ваньо Димитров, който му се обадил ,и ищецът в присъствието на свидетелката ги предал. Твърди ,че не е виждала писмен документ за уволнението, нито за предаването на вещите. Съдържанието на телефонните разговори и било предадено от ищеца.

 

При така установената фактическа страна Видинският окръжен съд намира за установено от правна страна следното :

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К. В. и Е. В. по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

   Второинстанционното производство е ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

   Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.

       В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страни и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледани по същество, въззивните жалби на страните се явяват неоснователни поради следните съображения:

Дисциплинарната отговорност е отговорност за нарушение на трудовата дисциплина, т.е. за виновно неизпълнение на задълженията на работника или служителя по трудовото правоотношение и се реализира чрез налагане на предвидено в закона дисциплинарно наказание при спазване от работодателя на редица установени от закона формални изисквания относно установяване факта на нарушение на трудовата дисциплина.

Съгласно разпоредбата на чл. 186 от КТ, за да бъде уволнен един работник или служител дисциплинарно, е необходимо да се установи виновно неизпълнение на служебните задължения. Така вменената от закона доказателствена тежест задължава работодателя да установи твърдението, че са налице виновни (умишлени или непредпазливи) действия на наказаното лице във връзка с изпълнението на трудовите му задължения, т. е., че работникът е допуснал нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на закона. Нарушението трябва да е доказано по несъмнен начин, тъй като без вина няма дисциплинарно нарушение, а без последното не може да има дисциплинарно уволнение (така Решение № 1158 от 26.07.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2189/2002 г„ III г. о.; Решение № 443 от 6.У.1983 г. по гр. д. № 212/83 г., III г. о.).

Съгласно чл. 195, ал. 1 от КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага. Липсата на които и да е от тези реквизити нарушава правото на защита срещу уволнението на работника, а от друга страна прави невъзможна проверката на законосъобразността на заповедта за наказание, която следва да извърши съдът. Съдът не би могъл да разгледа спора по същество, ако не е ясен и точно определен предметът на съдебния контрол. Поради това съдът следи служебно за наличието на задължената форма по чл. 195, ал. 1 КТ на заповедта за дисциплинарно наказание. Предмет на заповедта за дисциплинарно наказание е едно от основните права на всеки човек, а именно правото на труд, и защитата му, както и общите изисквания към всяко санкционно производство, налагат стриктно спазване на предвидените в закона защитни норми.

Тъй като дисциплинарната отговорност е отговорност за виновно неизпълнение на задълженията на работника или служителя по трудовото правоотношение и се реализира чрез налагане на предвидено в закона дисциплинарно наказание, е необходимо работодателя да спазва редица установени от закона формални изисквания относно установяване факта на нарушение на трудовата дисциплина. Едно от тези изисквания е, съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ преди налагане на дисциплинарното наказание, работодателят да изслуша работника или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. В тежест на работодателя е да докаже по несъмнен начин, че е спазил предвидената в закона процедура преди налагане на дисциплинарно наказание. Това означава, че преди да пристъпи към правото си да упражни дисциплинарна власт, работодателят следва да поиска обяснения от работника или служителя като за последния трябва да е ясно, че обясненията са именно по този повод. Ако работодателят не е сторил това, както е в настоящия случай, приема се че уволнението е незаконно само на това основание, без да се разгледа спора по същество.

Нормите на чл. 193 ал.1, чл. 194 и чл. 195 ал.1 КТ са императивни и съдът следи служебно за прилагането им ,т.е. Съдът следи служебно дали са взети обяснения от работника /служителя/,спазени ли са формата и съдържанието на заповедта за уволнение и сроковете за налагане на дисциплинарни наказания, дори те да не са изрично посочени в исковата молба, с която е оспорена законността на уволнението.

В конкретния случай се установява от искане за писмени обяснения с изх. № 8669/15.08.2017г./л.69 от делото/,че от ищеца е поискано обяснение за неявяването му на работа „в периода от 14.08.2017 г.“, без да е посочена друга дата. Искането е и с изх.№ от 15.08.2017г. преди извършване на нарушението за което е издадена заповедта- неявяване на работа от 14.07.2017г. до 31.08.2017г., поради което въззивният съд намира ,че са искани обяснения за неявяването на ищеца за един работен ден, което нарушение не обосновава налагането на дисциплинарно наказание уволнение.

Въззивният съд намира за неоснователни развитите във въззивната жалба доводи относно това ,че искането било изпратено на другия ден ,поради което следвало ,че искането е за обяснение за неявяването на работа в продължение на два работни дни –искането за даване на писмени обяснения е очевидно за един работен ден и моментът на изпращането на искането по куриерска фирма е правно ирелевантен .

С оглед гореизложеното въззивният съд намира, че не е изпълнено задължението на работодателя да иска обяснения за извършеното дисциплинарно нарушение, за което е започнала процедура по дисциплинарно наказване на служителя,което обуславя отмяната на заповедта като незаконосъобразна.

Във въззивната жалба са развити доводи относно това ,че изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание пораждало действие с достигане на изявлението до адресата, т.е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите – правилата за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора. Писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание можело да бъде   връчено изрично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга - чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка. В последния случай, за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата, работодателят следвало да е изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка били без правно значение. С достигане на изявлението на посочения от работника адрес, работодателят бил изпълнил задължението си за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и изявлението му било породило правно действие.Поддържа се ,че разпоредбата на чл. 193, ал.2 КТ не се прилагала, когато обясненията на работника или служителя не са били изслушани или дадени по негова вина. Обясненията на работника не били изслушани или дадени по негова вина във всички случаи, когато работодателят бил поискал обяснения за дисциплинарното нарушение и не бил получил такива от работника, независимо от причините за отказа да се дадат обяснения. Текстът на чл. 193. ал.З КТ бил приложим и във всички случаи, когато работодателят бил поставен в невъзможност да поиска обяснения от работника, в т.ч. случаите, когато работникът не можело да бъде намерен на адреса, който е съобщил на работодателя си; не се е явил, за да получи препоръчаната пратка, съдържаща искане за даване на обяснения или по какъвто и да е начин бил осуетил възможността изявлението на работодателя с искане за обяснения да достигне до него.

Въззивният съд намира за неоснователни подробно развитите по-горе доводи ,тъй като искането за обяснения, както и останалите документи до ищеца са изпращани на адрес, различен от посочения от ищеца настоящ адрес в заявление за назначение от 22.07.2016г./л.15 от делото/ .Ищецът не е сменил адреса си, както се твърди от въззивника ,тъй като ,видно и от удостоверения за постоянен и настоящ адрес , ищецът е регистриран на същите от 2000 г. и 2005 г.При условие ,че едно лице има различни постоянен и настоящ адрес,призовките и съобщенията до същото следва да се връчват на настоящия адрес /аргумент от Чл.38 ГПК/.

С оглед изложеното въззивният съд приема за правилен извода на районния съд, че заповедта е издадена и че наказанието за дисциплинарните нарушения е определено, преди да бъде изслушан нарушителят, което обуславя отмяна на заповедта само на това основание с оглед разпоредбата на чл.193, ал.2 КТ. Водим от горното районният съд правилно е отменил заповедта само на това основание без да  разгледа спора по същество.

Въззивният съд намира за необходимо да отбележи ,че дори да се разгледа спорът по същество ,заповедта отново следва да бъде отменена,тъй като по делото не са събрани абсолютно никакви доказателства в подкрепа на твърдението ,изложено в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ .Ответникът многократно е изразявал становище пред първоинстанционния съд ,че не е извършил нарушението ,описано в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ ,че е полагал труд по трудовото правоотношение и е представил доказателства за това –представил е например с исковата молба доказателства ,че на 14.08.2017 г. по куриерска фирма е изпратил до офис на ответника в С. документи на служител –трудова книжка 515797 на Св. В..На 15.08.2017г., видно от приложено по делото Заявление за ползване на отпуск- С.К. приел и резолирал заявление за ползване на отпуск на лицето Р. И. Г. работещо в обект В. /л.94 от делото/.На 17.08.2017 г.,видно от представените документи /л.53 от делото/ ищецът е изпратил писмо до работодателя с приложени към него документи ,което действие може да се счете като полагане на труд.Районният съд правилно е разпределил доказателствената тежест в доклада по делото ,но въпреки това работодателят не е ангажирал каквито и да било доказателства относно визираното в заповедта за налагане на дисциплинално наказание дисциплинарно нарушение .

С оглед уважаване на иска за отмяна на заповедта, основателен се явява и искът за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение. По отношение размера на иска за обезщетение, същия е основателен за периода 12.09.2017г. до 12.03.2018г., с оглед отразеното в справки Н. -ТД В. Т. относно подадените заявления за сключване и прекратяване на трудови договори от ответника от дати 18.09.2017 г. и 30.03.2018г., от които е видно, че договорът е прекратен на 12.09.2017г.

Видно от справка Н.-ТД В. Т. от 30.03.2018г.,установява се, че ищецът не е работил по трудово правоотношение след прекратяването на процесния договор. По отношение размера на обезщетението, обосновано от размера на възнаграждението на служителя,между   страните   се   спори   зауговорения   размер   на възнаграждението.

Видно е, че в трудовия договор между страните е отразено основно възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната и допълнително такова за трудов стаж и професионален опит. От заключението на вещото лице се установява също, че на ищеца е начислявано трудово възнаграждение .От ответника са представени фишове за трудови възнаграждения за посочения период, преведени по банков път, от които е видно, че за м.април и май, 2017г.на ищеца са начислени за получаване 358.78 лева месечно, като липсва подпис на ищеца . За м.юни и юли е отразено превеждането на същата сума по банков път, като сумите съответстват с извършените преводи по банковата сметка на ищеца и със заключението .

От представеното извлечение от сметка се установява, че ответникът е захранвал сметката, която е с титуляр ответното дружество и от която ищецът е теглил суми, съобразно предоставеното пълномощно, без да е посочено основание за операцията.Видно от представените разходни касови ордери ,ищецът е получавал заплата с РКО ,като районния съд в мотивите си подробно е посочил номерата на РКО ,датите и получените суми .

Пред районния съд се спори дали при определяне на размера на обезщетението следва да се изходи от този посочен в трудовия договор или от този по-висок размер ,за който има косвени доказателства ,че е заплащан на служителя .Подробни доводи са развити и във въззивната жалба на С.К..Въззивният съд намира тези доводи за неоснователни поради следното :

Трудовият договор по силата на чл. 62, ал. 1 от КТ се сключва в писмена форма, която е условие за валидността му, и е със задължително съдържание в него за обстоятелствата по чл. 66, ал. 1 от КТ,т.е. трудовият договор е документ, отразяващ съвпадащите волеизявления на страните относно основните елементи на трудовото правоотношение .В горния смисъл е Решение № 612 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1024/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б. Т. ,в което се казва :“ Съобразено е, че по силата на чл.62 ал.1 от КТ трудовият договор се сключва в писмена форма, която е условие за валидността му, и със задължително съдържание в него за обстоятелствата по чл.66 ал.1 от КТ. Т.е. за да е налице такъв договор, той трябва да е обективиран в документ, отразяващ съвпадащите волеизявления /уговорки/ на страните по него, което се удостоверява с подписването му от всяка от тях /аргумент от чл.180 от ГПК, съответно чл.144 от ГПК /отм./. С оглед на това трудово правоотношение не може да бъде установявано с други гласни и/или писмени доказателства, включително /още по-малко/ изхождащи от някоя от страните, сочещи по косвен начин за съществуването му.“

В горния смисъл е и Решение №211 / 09.10.2018 година на ВКС, Четвърто гражданско отделение по гр. д. № 16 по описа за 2018 година,в което се казва :“В своята трайно установена практика по приложението чл. 61 КТ и чл. 62, ал.1 КТ, Върховният касационен съд приема, че валидно трудово правоотношение възниква при сключен в писмена форма и съдържащ основните реквизити по чл. 66, ал.1 КТ трудов договор между работник и работодател.“ В Решение № 142 от 31.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4408/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М. Ф. се казва :„Съгласно чл. 62, ал. 1 КТ, трудовият договор се сключва в писмена форма. Писмената форма при действащата редакция на нормата е необходима за действителността му. Законът изключва възможността страните да изразят волята си за сключване на трудов договор по начин, различен от писмената форма.“

Изискването на чл. 62, ал. 1 КТ за писмена форма на трудовия договор е удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато е подадена писмена молба за приемане на работа и приемането на предложението от работодателя в писмена форма (заповед, акт или с друго название документ за назначение) достигне у предложителя. Обикновено подписаният от работодателя акт за назначение се връчва на работника срещу подпис, но това не е изискване на закона. Достигането на приемането у предложителя може да се доказва с всички доказателствени средства. Законът не установява тържествена форма на трудовия договор подобно на сключването на брак нито трудовият договор е ценна книга, която материализира произтичащите от него права. Изпълнението или неизпълнението на задълженията на работодателя по чл. 62, ал. 2 - 7 и чл. 63 КТ нямат отношение към обвързващата сила на постигнатото съгласие./ Решение № 467 от 31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2392/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Б. Б./.

Уговореното трудово възнаграждение е съществена част от съдържанието на трудовия договор съгласно чл.66, т.7 КТ, поради което и отразеното в същия следва да бъде прието за уговорено между страните възнаграждение. Неоснователни са доводите на служителя,че страните са се съгласили в договора да бъде посочено минималното възнаграждение за страната, за да бъдат избегнати данъци и осигуровки, но на същия е било изплащано по-високо трудово възнаграждение.Както се посочи по-горе ,размерът на трудовото възнаграждение следва да бъде определен единствено в трудовия договор или в последващ анекс и е недопустимо да се установява в процеса друг размер на възнаграждението ,различен от посочения в трудовия договор.

С оглед на изложеното и установеното от вещото лице въззивният съд намира за правилно решението на районния съд в частта му ,в която искът е уважен в размер от 2760.00 лева за процесния период.С оглед обстоятелството, че се признава правото на ищеца на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, същият следва да бъде уважен в размер от 216.86 лева , съобразно заключението на вещото лице във варианта , изчислен съобразно посочения по -горе размер на уговореното трудово възнаграждение.

Искът с правно основание чл.128 КТ е неоснователен, тъй като се установява от вещото лице във варианта, приет от районния съд като размер на уговореното трудово възнаграждение по процесния трудов договор, че за м.08.2017г. на ищеца е изплатен пълния размер на трудово възнаграждение, поради което районният съд законосъобразно го е отхвърлил.

 

По отношение на иска с правно основание чл.226 КТ /вреди за неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите документи и вреди от незаконно задържане на трудовата книжка/въззивният съд приема следното :

Установява се от справка от Н.-ТД В. Т., че ищецът има регистрирани преди настоящото прекратено правоотношение трудови договори с други работодатели. От представения в производството препис от стр. 1, 6 и 7 от трудова книжка серия Б, №174182 на ищеца не се установява същата ли трудова книжка е представена на ответника или друга, както и оформена ли е трудовата книжка на стр. от 2 до 6 /л.51 от делото/.От ищеца е изпратена покана от 20.09.2017г. до ответника с искане за оформяне и връщане на трудовата книжка в три -дневен срок от получаването. В отговор на поканата , ответникът е заявил, че представената трудова книжка е нова и не може да бъде оформена, до предоставянето на доказателство , че ответникът е първи работодател или изпращането на документи, от които да е видно в продължение на коя трудова книжка да се оформи процесната такава у работодателя. Ищецът не е представил доказателства да е отговорил на писмото на работодателя,поради което въззивният съд намира ,че той не е оказал необходимото съдействие и не може да черпи права от недобросъвестното си поведение.От разпоредбите на Наредба за трудовата книжка и трудовия стаж ,приета с ПМС № 227 от 23.11.1993 г., обн., ДВ, бр. 102 от 3.12.1993 г., доп., бр. 48 от 13.06.2006 г., изм., бр. 10 от 6.02.2009 г., изм. и доп., бр. 16 от 27.02.2009 г., в сила от 1.01.2009 г., изм., бр. 67 от 21.08.2009 г., доп., бр. 73 от 17.09.2010 г., в сила от 28.08.2010 г., изм., бр. 2 от 3.01.2018 г. ,е видно ,че работникът или служителят е длъжен да оказва съдействие на работодателя при попълването на реквизитите на трудовата книжка.По силата на Чл.1 ал.2 от наредбата при постъпване на работа работникът или служителят е длъжен да представи на работодателя трудовата си книжка с изключение на случаите, когато постъпва за първи път на работа , съгласно Чл.6 ал.3 от наредбата когато трудовата книжка не бъде получена от работника или служителя, работодателят му съобщава с писмо с обратна разписка да се яви, за да я получи лично. Тя може да бъде изпратена по пощата или предадена на определено от него лице само ако за това има писмено съгласие.От събраните по делото доказателства е видно ,че служителят не е оказал необходимото съдействие на работодателя да уточни дали трудовата книжка е първа по ред ,а също така да посочи начин за връщане на попълнената трудова кнтижка.В поканата до работодателя да оформи трудовата книжка /л.59 от делото/ се иска трудовата книжка да „се връчи „ на служителя ,но не се сочи адрес на служителя,нито начин за връчване .Очевидно е ,че служителят е упражнил недобросъвестно правата си и не може да черпи права от този факт.С оглед на горното въззивният съд приема ,че служителят не е представил актуална трудова книжка на работодателя и че не е оказал необходимото съдействие на работодателя за попълването и получаването ѝ ,поради което не е налице незаконно задържане на трудовата книжка и съответно не са налице вреди ,произтичащи от това .

Искът за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 239.43 лева за СОТ сигнали е неоснователен, тъй като не се установи такова задължение да е уговорено в трудовия договор,нито е уговорен начин за допълнително заплащане при реагиране на такива сигнали .

ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ

С оглед на обстоятелството ,че въззивният съд отхвърля и двете въззивни жалби ,то не следва да се присъждат разноски ,а сторените разноски следва да останат за сметка на страните така ,както са направени.

Водим от горното и на основание Чл. 272 ГПК Съдът

 

Р     Е     Ш     И     :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №372/19.06.2018 г. по гр.д.№3181 по описа на 2017 г.на Районен съд-В.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчване на препис.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                               ЧЛЕНОВЕ :