ВГРД № 236-2018

Решение по Гражданско дело 236/2018г.

Р   Е   Ш   Е   Н   И Е-88

 

Гр.В.

 

13.11.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на   тридесет и първи октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                            Председател :   А. П.

                                                   Членове :1. В. М.

                                                                   2.Г. Й.

при секретаря И. К............................. и с участието на прокурора.............................................................

изслуша докладваното от съдията Й. гр. дело №236     по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

 

           Производството е по реда на Глава 20 ГПК (въззивно обжалване).

С решение №191 /23.04.2018 г. по гр.д.№233/2017 г. по описа за 2017 г. на Районен съд-В. е допуснато да бъде извършена делба между М.И.Н. с ЕГН: ********** и адрес ***, ж.к. и Е.Ц.Н. с ЕГН: ********** и адрес ***, ж.к… на следния недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор № 10971.509.737.1.25 по КККР, одобрени със Заповед РД-18-5/28.01.2008г.на ИД на АГКК, представляващ апартамент… в ж.к. в гр.В., със застроена площ 78 кв.м., заедно с избено помещение №7 и 5.57 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху сградата с равни права за страните.

Отхвърлено е искането на М.И.Н. с ЕГН: ****** и адрес ***, ж.к.. за постановяване на привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК ,във вр. с чл.57, ал.1 СК за заплащане на същия на сумата от 100.00 лева месечно, представляваща обезщетение за ползване на процесния имот, считано от 27.07.2016г., до влизане в сила на решението за прекратяване на съсобствеността.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от Е.Ц.Н. ,в която се поддържа ,че обжалваното решение е незаконосъобразно , необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон .В мотивите на обжалваното решение било прието, че процесният апартамент е придобит с парични средства , дарени от родителите на страните по време на брака им , поради което този имот представлявал имот, придобит в режим на СИО , а дяловете на страните били равни .Тези изводи на ВРС не се подкрепяли от събраните по делото доказателства .В продължение на производството по делото въззивникът поддържал,че е успяла на докаже по един положителен начин, че цялата покупна цена на апартамента е заплатена с пари , дадени ѝ от баща ѝ .Установено било също така , че според действащото законодателство към момента на продобиването на апартамента единствено ищецът бил имал правото да бъде записан в Договора за покупко-продажба на апартамента, поради което независимо, че парите не били негови , името на въззивника Н. не могло да бъде включено като купувач.По делото било безспорно установено, че абсолютно всички пари за закупуването на апартамента са били осигурени баща ѝ,който бил работил в Либия и от тази работа имал спестявания . Също така по делото било установено, че след приключване на трудовото му правоотношение баща ѝ работел на село , за което получавал заплащане .По делото бил представен договор за депозит в лева от 01.10.1991г , сключен между „Първа частна банка „ и бащата Ц. Л. П. , съгласно който бащата си бил направил срочен влог на сумата от 12 000лв, с договорена 52 % лихва за срок от 6 месеца .След изтичане на срока на този 6- месечен договор бащата Ц. Л. П. бил получил сумата от 15 120 лв. през първото полугодие на 1992г. В производството по делото било установено също така по един положителен начин, че във връзка със закупуването на апартамента бащата Ц. Л. П. бил получил през лятото на 1992г в заем сумата от 5 000 лв. от разпитания по делото свидетел К. Ц. С.,чийто свидетелските показания изобщо не били обсъждани и съобразени адекватно от ВРС .Също така ВРС по никакъв начин не бил обсъдил наведените доводи и съображения, както спрямо събраните по делото доказателства , така и относно заеманите от ищеца в хода на делото съвършено различни позиции по отношение на начина на придобиването на апартамента .

Първоначално в исковата си молба ищецът претендирал за равни права върху апартамента без да споменава абсолютно нищо за начина и източника на средствата, с които е бил закупен   . После заел позицията , че лично той е заплатил целия апартамент , като парите били дадени от баща му и от младоженския заем . Относно дадените от бащата на ищеца пари за закупуването на апартамента имало също така неправдоподобни твърдения -първо, че е получил от баща си 10 000лв, изтеглени от неговата банкова сметка , *** , че бил дал и 5 000лв на въззивника Н. преди закупуването на този апартамент ,като ги бил предоставил в барчето, в което тя работела . Общия сбор на тези пари възлизал на сумата от 25 000лв .Тези твърдения на ищеца обаче били опровергани напълно.

От удостоверенията на КАТ- В. се виждало , че на 17.01.1991г. братът на ищеца К. И.Н. му бил продал автомобила си с рег. № ВД Д . Този автомобил братът на ищеца К. И.Н. бил закупил на 12.11.1990г и само 2 месеца по- късно го бил продал на брат си .Повече от очевидно и логично било , че взетия младоженски заем от 10 000 лв .е бил използван за закупуването на колата и във връзка с дейността на ищеца като едноличен търговец , която дейност за съжаление не му била донесла никакви доходи, а само загуби заради неговото безотговорно поведение . По делото не били представени абсолютно никакви доказателства за приходите на ищеца като едноличен търговец .

Поддържа се ,че ВРС неоснователно игнорирал факта , че в проведеното на 07.09.2017г съдебно заседание по делото ищецът отново променил позицията си относно притежаването от негова страна на сумата за закупуването на апартамента, като се позовавал на свидетелските показания на своя баща И. Н.И. . Този свидетел се явявал не само повече от заинтересовано от изхода на делото лице , но и „груб лъжесвидетел“. Позовавайки се на факта, че е направил на 27.01.1992г изтегляне от влога си на сумата от 10 000 лв. този свидетел излъгал най- безотговорно , че ги бил дал на сина си М., за да си закупи апартамент . След което следвала и лъжата на свидетеля И. Н. , че бил дал по- късно и още 3 000 лв. на сина си М. , а така също и още 3 пъти по 5 000лв , като е имало случай да даде и 5 000 лв. на въззивника Н. на работното ѝ място в х-л „Р.“ след като бил продал колата си „М.“.Според показанията на този свидетел излизало , че във връзка със закупуването на процесния апартамент бил дал на ищеца 33 000 лв.,а като се прибавят и парите от 10 000 лв. от младоженския кредит, за който ищецът твърдял, че ги е вложил в закупуването на апартамента, излизало, че стойността му е 43 000/ четиридесет и три хиляди / лева .Във връзка с направените възражения относно верността на свидетелските показания на свидетелите на ищеца И. Н. и К. И. , ВРС не бил изложил никакви доводи и съображения, с което бил нарушил чл.236 от ГПК .Като не бил отхвърлил като неверни показанията на тези двама свидетели, ВРС на практика бил приел за допустимо реално случило се обстоятелство , а именно , че всичките пари са се намирали при ищеца М. и че той ги е държал на съхранение в дома на своята самотно живееща майка в с. Д. за времето от началото на 1991г до датата на закупуването на апартамента- 07.09.1991г .

По-нататък във въззивната жалба се анализират подробно свидетелските показания и събраните писмени доказателства и се обосновава извода ,че парите за закупуване на апартамента са дарени на въззивника Е.Н. от баща ѝ.

Поддържа се ,че обжалваното решение е постановено и в нарушение на практиката на ВКС, с която се приема, че когато един родител направи дарение на негово дете по време на брака му ,това дарение се счита за направено единствено в полза на неговото дете ,а не в полза и на съпруга му ,като въззивникът сочи конкретни решения на ВКС в горния смисъл .

Иска се да се постанови решение , с което да се отмени обжалваното решение на ВРС и да се отхвърли предявения от ищеца иск за делба на процесния апартамент ,като се постанови за установено, че същият не е придобит в режим на СИО , а представлява индивидуална собственост на въззивника Е.Н. .

Постъпил е отговор на въззивната жалба от  М.   И.   Н.  с постоянен адрес ***, ж. к.., с ЕГН *****, понастоящем на работа в Република Ф., чрез адвокат Л. Ф. от Адвокатска колегия-В.,в който се иска въззивната жалба  да бъде   оставена без уважение и да бъде потвърдено обжалваното решение на първоинстанционния Видински районен съд, с което е допусната делба на процесния имот с равни права за страните.

Изразяват се подробни доводи относно това ,че Видинският районен съд законосъобразно бил приел, че процесният апартамент е придобит по време на брака от съпрузите в резултат на съвместен принос, съгласно чл.21, ал.1 СК, в който се включвали и средствата, дарени на двамата съпрузи от родителите им.

Подадена е насрещна въззивна жалба от   М.   И.   Н.,   с постоянен адрес ***, ж. к. , с ЕГН **********, понастоящем на работа в Република Ф. чрез адвокат Л. Ф. от Адвокатска колегия-В., с адрес по чл.39, ал.1 ГПК за призоваване и събщения: гр. В., ул.. офис № срещу решение № 191 от 23.04.2018 г. по гр. д. № 233 по описа за 2017 г. на Видинския районен

Поддържа се ,че въззивната жалба на Е.Ц.Н. била изградена върху основната теза, че цялата сума 18 646 лева за закупуването на апартамента била внесена в ДСК-В. на 07.09.1992 г. с пари, дадени и подарени само от баща ѝ Ц. Л. П..Въззивникът Н. се била позовала на 4 решения на ВКС ,които обаче разглеждали правните последици в случай, че родители са дарили суми само на своя низходящ, а не на двамата съпрузи, което от фактическа страна Е.Ц.Н. съвсем не доказвала.По делото не било налице нито едно годно доказателство за установяване на дарение само по отношение на Е.Ц.Н. от баща ѝ Ц. Л. П., което било пречка да се търси приложение на цитираната от нея съдебна практика.

Ето защо с оглед на факта, че сумата 18 646 лева била внесена с вносна бележка на името и с подписа на М.И.Н., които обстоятелства въззивникът Е.Ц.Н. не оспорвала, налагал се извод, че дори и тая сума да е била действително подарена от бащата Ц. Л. П., същото дарение е било извършено по отношение и на двамата съпрузи или по отношение само на М.И.Н., при което съобразно презумпцията на чл. 21, ал.1 от Семейния кодекс и обстоятелството, че съпрузите са имали малолетно дете Л. М. Н., родена на *** г. (видно от приложеното решение по бракоразводното гр. дело № 2203/2015 г. на ВРС), за отглеждането на което дете и двамата са се грижели, бил налице съвместен принос в придобиването, независимо на чие име е бил придобит апартаментът.

Ако се приеме за истинно твърдението на Е.Ц.Н., че в платената сума 18 646 лева са вложени пари на баща й Ц. Л. П. подарени от него, то в такъв случай поради факта, че М.И.Н. е внесъл тази сума от свое име в ДСК-В. със съответната вносна бележка, с това той бил приел посоченото дарение.При   това   положение   следвало   да   бъде потвърдено първоинстанционното решение със законните последици, при тезата, лансирана от Е.Ц.Н., че баща й Ц. Л. П. е събрал и предоставил за внасяне по вносната бележка от 07.09.1992 г. сумата 18 646 лева.

На основание чл. 266, ал.1 ГПК се прави искане за допускане до разпит във въззивното производство като свидетел при режим на довеждане на В. Ц. М.-П. - сестра на въззивника Е.Ц.Н.,което доказателствено искане не е уважено от въззивната инстанция .

Иска се да се приеме , че процесният апартамент е придобит по време на брака от съпрузите М.И.Н. и Е.Ц.Н. в резултат на съвместен принос по чл.21,ал.1,2 и 3 от Семейния кодекс в режим на СИО, без бащата Ц. Л. П. да е дал /подарил/ 18 646 лева на 07.09.1992 г. за заплащането на цената на апартамента, с каквато сума не се доказва той да е разполагал в наличност към посочения момент, поради което се иска да се потвърди обжалваното решение на Видинския районен съд или ако се отмени, да се постанови решение, с което да се допусне делба на процесния имот между съделителите М.И.Н. и Е.Ц. П. на процесния недвижим имот - апартамент, с равни права за страните по ½ ид.ч. за всяка една от тях.

Иска се от въззивния съд внимателно да анализира фактите и доказателствата по делото и да се произнесе по множество въпроси ,формулирани в насрещната въззивна жалба .

Депозиран е отговор на въззивната жалба от Е.Ц.Н.,с ЕГН : **** , живуща в И. , чрез АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „ М. –П. И П. ,БУЛСТАТ.., регистрирано във фирмения регистър за адвокатските дружества при Окръжен съд В. и вписвано в Регистъра на адвокатските дружества към Адвокатски съвет- В. , представлявано от управителя А. Г. М.- П. , с адрес на упражняване на дейността : гр. В. ул.. упълномощено от Л. М. Н., с ЕГН : *****, от гр В. , с нот. заверено пълномощно с рег. № 2001/2016г от 02.09.2016г на нот. А. А., нотариус в район РС- В. , рег. № 488 на НК ,в който отговор изразява подборни доводи относно неоснователността на същата.

Постъпила е частна жалба от съделителя М.И.Н. против ОПРЕДЕЛЕНИЕТО от 23.04.2018 г. по гр. д. № 233 по описа за 2017 г. на Видински районен съд по чл. 344, ал.З ГПК, което е постановено от съда на 23.04.2018 г. като неразделна част от диспозитива на решение № 191 по горното дело,с което е отхвърлено искането на М.И.Н. за постановяване на привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК, във връзка с чл.57, ал.1 СК, срещу Е.Ц.Н., за заплащане на същия на сумата от 100 лв. месечно, представляваща обезщетение за ползване на процесния имот, считано от 27.07.2016 г. до влизане в сила на решението за прекратяване на съсобствеността.Иска се уважи изцяло претенцията по чл.57, ал. 2 СК и да определи размера на наема, който Е.Ц.Н. дължи на М.И.Н. за времето от 27.07.2016 г. до приключване на делбата, със законните опоследици.

Депозиран е отговор на частната жалба от съделителя Е.Ц.Н. ,в който се оспорва частната въззивна жалба на М.И.Н. против определението от 23.04.2018г по гр.д .№ 233 /2017г ВРС до ВОС и се иска да се остави в сила обжалваното определение на ВРС.

 

След като взе предвид събраните по делото доказателства Окръжен съд-В. Съдът приема за установено от фактическа страна следното :

Производството пред Районния съд е по реда на чл.282 от ГПК за делба по чл.34 ЗС.

Подадена е искова молба от М.И.Н. с ЕГН: ********** срещу Е.Ц.Н. с ЕГН: ********** за делба на недвижим имот. Направено е и искане по чл.344, ал.2 ГПК ,във вр. с чл.57, ал.1 СК за плащането на ищеца на сума в размер от 100 лева месечно, считано от 27.07.2016г., на коята дата е влязло в сила решението за развод , респективно за предоставяне ползването на семейото жилище, поради ползването на същото изцяло от ответника.

Исковата молба, заедно с приложенията, на основание чл.131, ал.1 ГПК е изпратена на ответницата, която в срока по същия текст е подал отговор, в който излага, че искът за делба е неоснователен, тъй като имотът е придобит изцяло с лични средства на ответницата, получени като дарение от баща ѝ.

Не се спори между страните по обстоятелствата, че същите са сключили граждански брак на 12.09.1987г., за което е съставен акт №0457/12.09.1987г. в община В. , и който е прекратен с влязло в сила на 27.07.2016г. решение на ВРС по гр.д.№2203/2015г.

Не се спори, и че по време на брака - на 08.09.1992г., между Стопанска дирекция „Изграждане на селищни системи" гр.В. и ищеца е сключен договор за покупко-продажба на жилище, по реда на чл.117 от ЗТСУ , рег.№62/31.03.1994г., представляващо апартамент в ж.к… в гр.В., със застроена площ 78 кв.м., избено помещение 7 и 5.57 % ид.ч. от общите част и отправото на строеж върху сградата, с цена 18 646 лева, заплатена в брой, без заем.С договор от 19.10.1992г.,сключен между инвеститора ИНМ и ищеца, последният се е задължил след получаване на ключ от апартамента да опазва необитаваните апартаменти във входа, да не допуска кражби ,да заключва вратата на входа, в който се настанява. Видно от вносна бележка от 07.09.1992г., от ищеца са внесени в ДСК 18 646 лева, по който факт също не се спори.

Видно от представен договор между ОбНС В. и ищеца, на основание ПМС 70/18.12.1980г. , същият се е задължил да работи в СМК В. 18 месеца, считано от 01.08.1988г. в строителството на обекти на територията на гр.В. срещу правото да получи жилище най- късно до 01.08.1990г., като е сключен срочен трудов договор №150 от01.08.1988г. до 31.01.1990г., прекратен със Заповед №19/01.02.1990г. на Директор на ДФ"Б."В..

Съгласно трудов договор 69/06.08.1991г. и Допълнително споразумение към същия от 14.11.1991г. ищецът е назначен по трудово правоотношение на длъжността барман, сервитьор и шофьор в стол на ОбС В., с възнаграждение до 01.10.1991г. от 210.00 лева, след тази дата до прекратяването с възнаграждение 1100.00 лева,. Видно от трудова книжка на ищеца ,трудовото правоотношение е прекратено на 04.01.1992г.

В съдебно заседание, по реда на чл.176 ГПК ищецът е изложил в обясненията си, че не е имал влог, имал е влог в гр.М. за лек автомобил „Л. 2107" ,който е внесъл през зимата на 1988г.Вноската изтеглили заедно с ответницата през 1990г. в размер на 1500 лева. Твърди ,че не е получавал от бащата на ответницата пари.Излага, че в деня на внасянето на цената на апартамента дошъл от с.Д., където живеела майка му, с 20 000 лева,които били съхранявани от майка му с цел закупуване на жилище. Имали среща пред банката със съделителката Е.Н., но тя не дошла.На излизане от банката , тя била там с баща си и му се скарала, че не я е изчакал. Излага, че изтеглил и младоженченски заем , били два кредита по 5000.00 лева, които той изплатил. През 1996г. погасил остатъка от кредитите.

Видно от писмо от БНБ от 07.06.2017г., през периода 1987-1992г. са действали редица търговски банки. Представени са удостоверения от „Т. б." АД, "И. А. Б." А., О. А. „Т. Д" АД,Б. Д., „Ц." АД , „У.К.Б." АД, Ц." АД, се установява, че липсва на информация за налични влогове на страните през посочения период

От удоставерение от С"Г. О. М. В. е видно, че ищецът е собственик на МПС ВАЗ 2101 с рег№ ВД 2905 Д, за периода от 17.01.1991г до момента на справката.

На 01.10.1991 г., Ц. Л. П. - баща на ответницата, сключил Договор за депозит в лева №62,с който е вложил сумата от 12 000 лева в П. Ч. Б., клон В. за срок от шест месеца , с уговорена 52% годишна лихва. Уговорено е ,че вложителят може да изтегли сумата и преди договорения срок, при съответните действащи лихвени проценти за действителното престояване, както и че срокът на депозита може да бъде увеличен.

Видно от представена спестовна книжка , см.№ 2103 1 249770 2 от ДСК на 27.11.1990 г.на Ц. Л. П. са изплатени 8000 лева, а на 05.12.1990 още 1100 лева ,като след тази дата няма отбелязване за движение по сметката.

Видно от представена спестовна книжка , сер.Е, №154902 на ДСК на 04.09.1992 г.на И. Н.И. - баща на ищеца са изплатени 3000 лева, наличния остатък е 262.70 лева , а от спестовна книжка , сер.З, №880728 на ДСК на 04.09.1992 на същия са изплатени 2000 лева, с наличен остатък от 500.49 лева. Следващо движение по сметката има през 10.1992г.

От Удостоверение от 21.11.2017г.на С"ПП" В. е видно, че бащата на ищеца, като наследник на Н. И.Н. е бил собственик на ППС с ДК ВД 0783 В за периода от 10.02.1982г.-23.10.1989г., което е видно и от представени разписки на ДЗИ за платени застрахователни вноски и такси   от 31.03.1987г.,10.02.1982г., 14.02.1983г., 03.02.1984г., 13.03.1986г.,12.02.1985г.,свидетелство за правоуправление на МПС на И. Н.И..

По делото са допуснати свидетелски показания на свидетели ,посочени от ищеца и от ответницата.

Свидетелката С. Т. В. установява, че се познава със страните по делото, че е работила с ищеца във ВиК ,че той е работил 1 година и 6 м. в СМК,за да придобие право да закупи жилище, през което време и свидетелката строила жилище и си говорили кой как набавя пари, откъде събират средства за жилищата. Ищецът ѝ казал, преди закупуването на апартамента, че двамата с ответницата изтеглили по 5000 лева младоженченски заем и че още 10 000 лева му е дал баща му.

Свидетелят И. Н.И.-баща на ищеца , сочи, че е дал на ищеца 10 000 лева от спестявания, още 3000 лева на ръка в гр.Д. и още три пъти по 5000 лева. От тях 5000 лева бил дал на ответницата в барчето ,в което тя работела в хотел „Р." в гр.В., за да ги предаде на ищеца. Тези 5000 лева били от продажбата на лек автомобил Москвич с рег.№ ВД.. В, собственост на свидетеля.

Свидетелят К. И.Н.- брат на ищеца, излага, че страните изтеглили по 5 000 лева младоженчески заем от гр.Т., както и че бащата на свидетеля и ищеца дал останалите пари за апартамента, които събирал, за да може ищецът да си купи апартамент.Излага, че е участвал в довършителните работи по апартамента заедно с баща си и братовчед на име Максим. Сочи, че заедно с ищеца участвали в строителсни дейности в Б. и в С.. Твърди ,че и двата младоженчески заеми са погасени от ищеца , като през 1995г. свидетелят дал на ищеца 500 германски марки, за да погаси последната вноска от заема. Ищецът през цялото време работил ,като оставял парите при майка им в с.Д. и че за закупуването на апартамента използвал и дадени му от баща му 10 000 лева.След като се оженили страните живеели при родителите на ответницата,а след като купили апартамента и го довършили около 1993г., се преместили да живеят в него. Излага още, че ищецът и свид. Г. не са в добри отношения от 2014г., когато се скарали .Свид.Г. се скарал с работодателя , казал на работниците да напуснат и да се приберат в Б. Хора, които имали 2-3 год.до пенсия искали да останат на работа , като ищецът също останал. На събиране , на което присъствал свид.Н. , свид.Г. казал, че са го предали най -добрите му приятели- М. и братът на Н., но ще се оправи с тях. За погребението на майка им били във Ф.. Ищецът казал, че ще направи всичко възможно да се прибере, дошъл в с.Д., но пристигнал след погребението. Излага, че отношенията с родителите им били добри.

Видно от представените писмени доказателства-препис извлечение от акт за смърт, молба, решение и заповед по гр.д.№ 1700/2014 г.на ВРС, протокол за предупреждение , жалба и сведение от Л. М. Н., се установява, че майката на ищеца е починала на 27.07.2014г.,че на 28.07.2014г. е организирано погребението в с.Д. и че на 01.08.2014г. ищецът пристигнал в апартамента в гр.В..

Свидетелят К. Ц. С.,разпитан по делегация (л.127-130 от делото) излага, че се е познавал с бащата на ответницата –Ц. Л. П. от 1975г., като поддържали близки отношения до смъртта му през 1994г. П. работил в Л. две години, дошъл си и си купил лек автомобил „Л.". Ц. Л. П. казвал, че е изкарал парици,че е много добре финансово,че има долари ,които пазел за двете си деца. След пенсионирането си Ц. Л. П. работел в родното си село Комощица като казанджия , както и че поправял помпи. За желанието на Ц. Л. П. да закупи на дъщеря си апартамент в гр.В. свидетелят К. С. разбрал ,когато Ц. Л. П. дошъл да му поиска пари, като казал, че не му достигат 3 000 лева ,за да купи апартамент на Е. и М.. Свидетелят К. С. му дал 5 000 лева през юли или август 1992г. Няколко седмици след това Ц. Л. П. му казал, че са записали апартамента на М. Ц. Л. П. също му давал пари, за да си купи лек автомобил М..

Свидетелката И. М. М. излага, че бащата на ответницата – Ц. Л. П. , е бил в чужбина 1977-1979г. Като се върнал имал казан за ракия, поправял мотори за водни помпи в селото, за което получавал възнаграждения. Ц. Л. П. събирал пари ,за да осигури младото семейство, защото пет души в един двустаен апартамент не можели да живеят нормално.През 1990-91 г. свидетелката М. споделила финансов проблем и Ц. Л. П. ѝ казал ,че може да ѝ услужи, но за кратък период от време ,защото събра пари за апартамент , защото чакал на дъщеря му да ѝ дадат апартамент. Когато апартаментът бил купен, Ц. Л. П. бил много радостен, дори казал,че го е записал на името на ищеца ,защото ищецът не бил имал никаква помощ досега , и да си поемал след това. Ц. Л. П. организирал освещаването на апартамента и бил много радостен, че е осигурил жилище на семейството. Свидетелката твърди ,че е присъствала на сватбата на страните и че бащата на ищеца не бил нито на сватбата , нито на кръщенето на дъщерята на страните-Л.. От Ц. Л. П. свидетелката М. знаела, че ищецът не поддържа връзка с баща си.Това била целта на Ц.- да осигури младото семейство, да види и ищецът помощ от родител.

Свидетелят Л. Р. Л. сочи, че Ц. Л. П. имал спестявания от работата си в Л.,че страните живели при него, че той ги е издържал, плащал сметки ,че всички в семейството гледали детето. Ц. Л. П. и ищецът според нея не са имали лоши отношения.Ищецът се жалел ,че е забравен от своите родители. Свидетелката сочи още, че били в с.К., когато Ц. Л. П. тръгнал за В. и казал, че искал да подсигури младото семейство, да бъдат самостоятелни,а след като се върнал на село, бил много щастлив, казал, че е дал парите на М. и че последният ги внесъл само на свое име. След това ремонтирали апартамента, правили освещаване.До 1995г.страните живели при Ц. Л. П. . От сключването на брака до закупуването на жилище били наели барче, в което ответницата работела. После се отказала ,тъй като не можела да гледа и детето и да държи барче.

Свидетелят Н. Й. Г.,разпитан по делегация,излага, че ищецът работил в търговско предприятие на съпругата на свидетеля във Ф.,че напуснал работа без предупреждение и че били принудени да го уволнят дисциплинарно. Свидетелят излага, че ищецът е споделял, че родителите му с нищо не са му помагали, че сам се е мъчил, че няма майка и баща, защото са го изгонили ,когато се е оженил. Споделял е, че когато е искал пари ,баща му е отказвал категорично.Твърди,че бащата на ответницата дал парите за апартамента, който купили. Ищецът имал перфектно отношение към бащата на ответницата, хвалел го, че е добър човек, че му е помагал, че го е усещал като родител .Ищецът и баща му не се били търсили през годините, когато двамата работили заедно и не поддържали контакти. Твърди ,че ищецът не дошъл дори на погребението на майка си . Свидетелят Г. предложил да го закара, но ищецът отказал. Свидетелят Г. помагал на ищеца с пари , когато му искал за издръжката на дъщеря си . След това разбрал от нея, че не ги е дал на дъщеря си, а ги е използвал за лични нужди.

Свидетелят Л. П. Л. (л.416 от делото)сочи, че заедно с ответницата работили във фирмата на И. А., който стопанисвал обекти, собственост на „Б.“ по договори за съвместна дейност.Такъв обект- бистро имало на територията на хотел „Р." в гр.В.. Открито било през 1994г., след като му бил направен ремонт. Работели само жени, една от които била ответницата.

 

С оглед събраните доказателства Окръжен съд-В. съдът намира от правна страна следното:

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К. В. и Е. В. по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

   Второинстанционното производство е ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

   Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.

       В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба от Е.Н. е подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба на въззивника Е.Н. се явява неоснователна, поради следните съображения:

С решението по допускане на делбата съдът се произнася по въпросите: между кои лица, за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки сънаследник.Делба се допуска само на съсобствени - чл. 34, ал. 1 от ЗС и на сънаследствени   чл.   69,   ал.   1   от   ЗН   имоти.   Размерът   на   частите   на съделителите в делбата се определя от обема на правото им на съсобственост в имота.

Спорът между страните е относно произхода на средствата, с които е платена цената на придобитият в режим на СИО апартамент и дали този произход обуславя възникването на съпружеска имуществена общност или индивидуална собственост .

За да бъдат приети за основателни възраженията на ответника Е.Н., че процесния недвижим имот е индивидуална собственост на ответницата , следва да се установи една от хипотезите на Чл. 20 ал.1 от Семейния кодекс (   Обн., ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г., в сила от 1.07.1985 г., изм. и доп., бр. 11 от 7.02.1992 г., попр., бр. 15 от 21.02.1992 г., изм. и доп., бр. 63 от 15.07.2003 г., доп., бр. 84 от 23.09.2003 г., изм., бр. 42 от 17.05.2005 г., бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г., изм. и доп., бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 1.03.2008 г., отм., бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 1.10.2009 г.) по силата на която разпоредба вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити преди брака, както и вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити през време на брака по наследство и по дарение, принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Лични са и вещите и правата върху вещи, придобити от единия съпруг по реда на Гражданския процесуален кодекс, когато се насочва принудително изпълнение за личен дълг на другия съпруг върху вещи и права върху вещи, които са съпружеска имуществена общност.Отмененият Семеен кодекс е действал към момента на придобиване на недвижимия имот -08.09.1992 г. и тъй като правният режим на придобиването на недвижими имоти се определя от приложима материалноправната разпоредба,действала към момента на придобивното основание (в конкретния случай сключването на договора) ,то приложение следва да намери разпоредбата на Чл.20 ал.1 СК (отм.) ,а не материалноправната разпоредба ,действаща към момента на допускане на делбата ,както е приел районния съд .Тъй като е налице обаче пълна идентичност между текста на Чл.20 ал.1 СК (отм.) и текста на чл.22, ал.1 изр. първо от новия СК ,то изложените от районния съд мотиви по същество са в съответствие и с нормите на отменения Семеен кодекс.

Безспорно е , че процесният имот е придобит по време на брака, не е придобит от ищцата по наследство, нито по дарение. Твърденията ,че правото на собственост върху недвижимия имот е придобито изцяло с лично имущество , получено като дарение на ищцата от нейния баща, не се установяват в производството.

Установява се от свидетелските показания на разпитаните свидетели , посочени от ищцата, че бащата на същата е предоставил средства за заплащане на цената на апартамента, но като дарение на двамата съпрузи. Не се установи от доказателствата, че средствата, които са дарени от бащата на ответницата са дарени единствено на нея, че същият е изявил такава воля. Напротив, свидетелят И. М. М. излага, че „Ц. събирал, за да осигури младото семейство"и че „бил много радостен, че е осигурил жилище на семейството". Сочи още, че „това била целта на Ц.- да ги осигури, да види и ищецът помощ от родител". Свидетелката Л. Р. Л. сочи , че Ц. „ искал да ги подсигури, да бъдат самостоятелни, върнал се на село и бил много щастлив, казал, че е дал парите на .М и ги е внесъл само на свое име". Същото сочи и свидетелят К. Ц. С. ,разпитан по делегация .На поставения под №7 въпрос споделял ли е Ц. Л. П. че иска да закупи на дъщеря си Е. и на внучката си апартамент в гр.В., свидетелят К. С. отговаря: „ Той ми каза :“ К., три хиляди лева не ми достигат, за да купя апартамент във В. на Е. и М."

В производството пред районния съд са формирани характерните за подобни правни спорове две групи свидетели –едната твърди ,че имотът е придобит със средства,дарени на единия съпруг ,а другата - със средства,дарени на другия съпруг .Преценката на подобни свидетелски показания следва да се извършва много внимателно съобразно разпоредбата на Чл.172 ГПК ,постановяваща ,че следва да се отчете евентуалната заинтересованост на свидетелите и че следва да се преценят внимателно всички други данни по делото .Районният съд е приложил подобен балансиран подход при оценката на свидетелските показания ,който се споделя изцяло и от въззивната инстанция .

При преценката на свидетелските показания следва да се изходи от отношенията между съпрузите и между тях и близките им роднини . Установено е и по същество не се оспорва от страните ,че към момента на закупуване на апартамента между съпрузите е съществувало разбирателство и взаимопомощ ,че те са полагали съвместно грижи за роденото от брака дете и че близките и роднините им са се радвали на брака им и са им помагали с каквото могат .Показателни в това отношение са свидетелските показания относно наличието на доверие и силна духовна връзка между ищеца и бащата на съпругата му .Тъй като съпрузите (съделители в настоящото производство ) са живеели в дома на Ц. Л. П. заедно с множество други хора ,то всеобщо е било желанието на младото семейство да се отдели в друго семейно жилище ,а близките да ги подпомогнат финансово ,поради което следва да се кредитират изцяло свидетелските показания на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели относно това,че родителите на съпрузите са имали желание да подарят средства именно на младото семейство ,а не на отделните съпрузи.По делото са събрани множество писмени доказателства (данни по делото по смисъла на Чл.172 ГПК ) ,които удостоверяват ,че бащите на съпрузите са притежавали достатъчно парични средства ,с които да подпомогнат младото семейство при закупуването на жилището.Установява се от събраните по делото писмени доказателства ,че ищецът М.Н. е работел по трудови правоотношения и че е имал и доходи от работа в строителството по граждански договори .Установява се също така по безспорен начин,че всеки един от съпрузите е изтеглил и младоженски заем в размер на 5 000 лв. от ДСК-Т. (единият на името на М.Н. и другият изтеглен на името на Е.Н.).Установява се и че бащата на М.И.Н. – И. Н.И. е разполагал с парични средстава,с които е подпомогнал младото семейство за придобиването на апартамента и за заплащането на довършителните работи .

Свидетелят И. Н.И. е разполагал с 10 000 лв., изтеглени на 27.01.1992 г. от спестовна книжка Серия Е № 154902 (стр.10 от книжката);с 3 000 лв., изтеглени на 04.09.1992 г. от същата спестовна книжка Серия Е № 154902 (стр.11 от книжката);с    2   000   лв.,   изтеглени   също   на 04.09.1992 г. от друга спестовна книжка - Серия 3 № 880728 (стр.4 от книжката). Тегленето   на   сумата   10   000   лева   на 27.01.1992 г. от влога на бащата И. Н.И. и разпореждането с тая сума се установява от показанията на трима свидетели- С. Т. В., К. Н.И. и Иван Н.И..Свидетелката   С. В. установява, че се познават със страните по делото,че работила са с ищеца във ВиК, че той е работил 1 година и 6 месеца в СМК, за да придобие право да закупи жилище, през което време и свидетелката строила жилище и си говорили, кой как набавя пари и откъде събират средства за жилищата. Свидетелката   С. В. заявява,че ищецът ѝ казал преди закупуването на апартамента, че двамата с ответницата изтеглили по 5 000 лева младоженчески заем и още 10 000 лева му е дал баща му.

Всичко това налага извода ,че подарените от родителите на съпрузите средства са били именно на семейството ,а на на отделните съпрузи,поради което процесният апартамент е придобит по време на брака от съпрузите, в резултат на съвместния им принос, съгласно чл.20, ал.1 СК (отм.), в който принос следва да се включват и средствата, дарени на двамата съпрузи от родителите им.Дарените парични средства са за подпомагане на семейството в ежедневните битови нужди,за закупуването на апартамента и за неговия ремонт .

Въззивният съд намира за необходимо да отбележи и следното :

Закупуването на недвижим имот по време на брака със средства ,дарени на единия съпруг изключва възникването на съпружеска имуществена общност по принцип с оглед на аргумента ,че логически е невъзможно да има принос по отношение на вещ или други права ,които единият съпруг е придобил без никакви усилия от страна на другия-в този смисъл е решение №727/23.11.2010 г. по гр.д.№978/2010 г. IV Г.О.В конкретния случай се установява ,че процесният имот е придобит по силата на договор между ОбНС В. и ищеца на основание ПМС 70/18.12.1980г. ,по силата на който същият се е задължил да работи в СМК В. 18 месеца, считано от 01.08.1988г. в строителството на обекти на територията на гр.В. срещу правото да получи жилище най- късно до 01.08.1990г., като е сключен срочен трудов договор №150 от 01.08.1988г. до 31.01.1990г., прекратен със Заповед №19/01.02.1990г. на Директор на ДФ"Б..В..На 08.09.1992г., между Стопанска дирекция „Изграждане на селищни системи" гр.В. и ищеца е сключен договор за покупко-продажба на жилище, по реда на чл.117 от ЗТСУ , рег.№62/31.03.1994г., представляващо апартамент 25, във вх.Б, ет.З на блок 11 в ж.к..в гр.В., със застроена площ 78 кв.м., избено помещение 7 и 5.57 % ид.ч. от общите част и отправото на строеж върху сградата, с цена 18 646 лева, заплатена в брой, без заем. Видно от вносна бележка от 07.09.1992г., от ищеца са внесени в ДСК 18 646 лева, по който факт също не се спори.Сумата от 18 646 лева към момента на сключване на договора възлиза на 676,31 $ (курсът на щатския долар към лева в този момент е 27,57 лева за 1 $ ).

От гореизложеното е видно ,че процесният имот е придобит от ищеца не на пазарни цени и на свободния пазар ,а по силата на договор ,с който ищецът се задължил да работи в СМК В. 18 месеца, считано от 01.08.1988г. в строителството на обекти на територията на гр.В. срещу правото да получи жилище ,и то на преференциални цени-средната пазарна цена на кв.м.жилищна площ в гр.В. по това време е в границите на 150-200 $ на кв.метър ,т.е. жилището е закупена на многократно по-ниска цена от пазарната .Работата по трудово правоотношение ,даващо правато да се закупи жилище по преференциална цена ,многократно по-ниска от пазарната,несъмнено се явява принос на ищеца в придобиването на недвижимия имот ,който изключва възникването на индивидуална собственост върху имота на другия съпруг дори и в случай ,че последният изцяло е заплатил посочената в договора цена със средства ,получени като дарение .

С оглед горното е правилен изводът на районния съд,че делба следва да бъде допусната между съделителите с равни права .

ПО ОТНОШЕНИЕ НА НАПРАВЕНИТЕ ВЪВ ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА НА Е.Н. ПРАВНИ ДОВОДИ

Във въззивната жалба се правят по същество два правни довода за незаконосъобразност на първоинстанционното решение .

Първият довод е относно това ,че районният съд не е направил правилна преценка на свидетелските показания .Във въззивната жалба по същество се прави пристрастен небалансиран правен анализ на свидетелските показания,като показанията на едната група свидетели изцяло се преекспонират ,а на другата група свидетели изцяло се игнорират .Въззивната инстанция не споделя този подход към доказателствения материал ,като подробни доводи в това отношение са изложени по-горе в мотивите.

Вторият довод е относно това ,че даденото родителите на единия съпруг е дарение за него ,а не за двамата съпрузи ,като е приведена задължителна практика на ВКС .Въззивната инстанция не споделя този довод ,тъй като съгласно практиката на ВКС /напр.решение №756/1996 г. по гр.д.№809/1995 г. I г.о. се казва ,че даденото родителите на единия съпруг е дарение за него ,а не за двамата съпрузи до доказване на противното ,а от събраните по делото доказателства се установява единствено противното –че дадените парични средства от родителите и на двамата съпрузи са дадени за подпомагане на семейството ,т.е. и на двамата .

ПО ОТНОШЕНИЕ НА НАСРЕЩНАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА

Т.н.насрещна въззивна жалба по същество не е такава ,тъй като не отговаря на изискванията на въззивна жалба по силата на Чл.263 ал.2 ГПК.Въззивната жалба следва да сочи на порочност на решението /Чл.260 т.3 ГПК/ и да съдържа искане за изменение или отмяна на решението . Т.н.насрещна въззивна жалба не съдържа изискуемите по-горе реквизити и в нея по същество се съдържат единствено правни доводи в подкрепа на първоинстанционното решение ,което се възприема като правилно ,поради което въззивната инстанция възприема т.н.насрещна въззивна жалба не като такава ,а като правно становище относно въззивната жалба и правилността на първоинстанционното решение.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЧАСТНАТА ЖАЛБА на М.И.Н. против ОПРЕДЕЛЕНИЕТО от 23.04.2018 г. по гр. д. № 233 по описа за 2017 г. на Видински районен съд по чл. 344, ал.З ГПК, което е постановено от съда на 23.04.2018 г. като неразделна част от диспозитива на решение № 191 по горното дело,с което е отхвърлено искането на М.И.Н. за постановяване на привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК, във връзка с чл.57, ал.1 СК, срещу Е.Ц.Н., за заплащане на същия на сумата от 100 лв. месечно, представляваща обезщетение за ползване на процесния имот, считано от 27.07.2016 г. до влизане в сила на решението за прекратяване на съсобствеността.

Въззивният съд намира същата за неоснователна поради следното :

При делба на съсобствена вещ между съделителите могат да възникнат спорове, произтичащи от лишаването на някои от тях от ползването на вещта. Разпоредбата на чл. 31, ал.2 ЗС предвижда възможност в тези случаи да се иска присъждане на парично обезщетение, което да компенсира невъзможността за реално ползване на вещта според притежаваните права. Материална предпоставка за уважаване на това искане е отправянето на писмена покана за заплащане на обезщетението. Поканата може да бъде отправена преди завеждане на делото за делба, както и с исковата молба или в хода на висящото производство, най-късно в първото заседание от втората фаза на делбата. От деня на писменото поискване текат и законни лихви върху дължимата сума. При предявяване на вземането по чл. 31, ал.2 ЗС с исковата молба или в хода на висящото дело за делба погасителната давност се прекъсва, съгласно чл. 116, б."б" ЗЗД, а след това давност не тече, съгласно чл. 115, б."ж" ЗЗД. Обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС може да бъде присъдено в производство по чл. 344, ал.2 ГПК като привременна мярка до приключване на делбата и/или с решението по втората фаза на делбата. В първия случай обезщетението е само за периода от влизане в сила на съдебния акт по чл. 344, ал.2 ГПК до приключване на делбата. Във втория случай съдът присъжда обезщетение за предходен период, считано от отправянето на писмената покана до съдебното предявяване на претенцията.

Съгласно задължителната съдебна практика на ВКС ,обективирана в определение № 308/24.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1773/2014 г. на ВКС, IV ГО, постановено в производство по привременни мерки по чл. 344, ал.2 ГПК по реда на чл. 344, ал.2 ГПК като привременна мярка съдът не може да присъжда обезщетение за лишаване от ползване на съсобствената вещ за минало време; че такава претенция по чл. 31, ал.2 ЗС може да се предяви и в първата фаза на делбата, но следва да бъде разгледана едва във втората фаза по реда на чл. 346 ГПК. Районният съд е съобразил решението си със задължителната съдебна практика на ВКС като е приел,че доколкото претенцията на ищеца в настоящото производство е предявена с исковата молба за делба, следва да се приеме, че за периода от 24.01.2017 г. до приключване на производството за делба се касае за привременна мярка с характер на спорна съдебна администрация. Не се установява от ищеца с оглед събраните пред районния съд и пред въззивната инстанция доказателства, че ответницата ползва процесното жилище за периода от образуване на производството и понастоящем.Ответницата Н. ,видно от доказателства по делото, живее и работи в Швейцария,а ищецът от друга страна не е направил искане за ползване на жилището ,съобразно правата си. С оглед изложеното съдът намира, че искането за заплащане на исковата сума на ищеца е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.Искането по Чл.344 ал.2 ГПК      следва да се уважи само когато се установи ,че единият съделител ползва жилището (разпоредбата на Чл.344 ал.2 ГПК изрично предвижда заплащането на суми срещу ползването).При условие ,че единият съделител не ползва жилището ,той не лишава другия съделител от ползването на съсобствения имот и не дължи обезщетение за ползването на имота .

 

ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ

Поради наличието на правен спор относно съсъобствеността и на основание Чл.355 във връзка с Чл.78 ГПК въззивната инстанция намира ,че с оглед изхода на делото по отношение на производството по въззивната жалба на Е.Н. на въззиваемата страна следва да се присъдят направените по делото разноски пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 950 лв.

По отношение на производството по т.н. насрещна въззивна жалба Съдът намира ,че разноски не следва да се присъждат поради липсата по същество на такава жалба –подробни доводи за това бяха изложени по-горе в мотивите . 

         С оглед на обстоятелството ,че е отхвърлена частната жалба на М.И.Н. против Определението от 23.04.2018 г. по гр. д. № 233 по описа за 2017 г. на Видински районен съд по чл. 344, ал.З ГПК, което е постановено от съда на 23.04.2018 г. като неразделна част от диспозитива на решение № 191 по горното дело,с което е отхвърлено искането на М.И.Н. за постановяване на привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК, във връзка с чл.57, ал.1 СК, срещу Е.Ц.Н., за заплащане на същия на сумата от 100 лв. месечно, представляваща обезщетение за ползване на процесния имот, считано от 27.07.2016 г. до влизане в сила на решението за прекратяване на съсобствеността частният жалбоподател М.И.Н. с ЕГН: ********** и адрес ***, ж.к.. следва да бъде осъден ДА ЗАПЛАТИ на Е.Ц.Н. с ЕГН: ********** и адрес ***, ж.к.. направените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на частната жалба в размер на 200 лв.

Водим от горното и на основание Чл.271 ГПК Съдът

 

                                         Р   Е   Ш  И :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 191 от 23.04.2018 г. по гр. д. № 233 по описа за 2017 г. на Видинския районен съд.

ОСЪЖДА Е.Ц.Н. с ЕГН: ********** и адрес ***, ж.к.. ДА ЗАПЛАТИ на М.И.Н. с ЕГН: ********** и адрес ***, ж.к… направените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 950 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на препис.

ОТХВЪРЛЯ частната жалба на М.И.Н. против ОПРЕДЕЛЕНИЕТО от 23.04.2018 г. по гр. д. № 233 по описа за 2017 г. на Видински районен съд по чл. 344, ал.З ГПК, което е постановено от съда на 23.04.2018 г. като неразделна част от диспозитива на решение № 191 по горното дело,с което е отхвърлено искането на М.И.Н. за постановяване на привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК, във връзка с чл.57, ал.1 СК, срещу Е.Ц.Н., за заплащане на същия на сумата от 100 лв. месечно, представляваща обезщетение за ползване на процесния имот, считано от 27.07.2016 г. до влизане в сила на решението за прекратяване на съсобствеността.

ОСЪЖДА М.И.Н. с ЕГН: ********** и адрес ***, ж.к… ДА ЗАПЛАТИ на Е.Ц.Н. с ЕГН: ********** и адрес ***, ж.к.. направените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на частната жалба в размер на 200 лв.

Решението в частта ,в която е отхвърлена частната жалба на М.И.Н. против ОПРЕДЕЛЕНИЕТО от 23.04.2018 г. по гр. д. № 233 по описа за 2017 г. на Видински районен съд по чл. 344, ал.З ГПК, което е постановено от съда на 23.04.2018 г. като неразделна част от диспозитива на решение № 191 по горното дело,с което е отхвърлено искането на М.И.Н. за постановяване на привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК, във връзка с чл.57, ал.1 СК, срещу Е.Ц.Н., за заплащане на същия на сумата от 100 лв. месечно, представляваща обезщетение за ползване на процесния имот, считано от 27.07.2016 г. до влизане в сила на решението за прекратяване на съсобствеността има характер на определение и Е ОКОНЧАТЕЛНО.

 

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ :                              ЧЛЕНОВЕ :1/

 

                                                                                            2/