ВГРД № 259-2018

Решение по Гражданско дело 259/2018г.

Р   Е   Ш   Е   Н   И Е-72

 

Гр.В.

 

 

02.10.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                            Председател : Д. М.

                                                     Членове :1.С. С.

                                                                   2.Г. Й.

при секретаря     .............................................................................. и с участието на прокурора....................................................................

изслуша докладваното от съдията Й. гр. дело №259     по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

           Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.

         С решение № 134 от 27.06.2018 година, постановено по гр.д. № 62/2018 г. по описа на Районен съд – Б. е обявен за недействителен поради липса на представителна власт договор за заем в размер на 10 000.00лв., сключен на 18.11.2015г. между "Т. М. Б." ЕАД с ЕИК., със седалище и адрес на управление гр. С. бул.. и ЗП В.Б.Й. с ЕГН **** представлявана от И. Б. И. с ЕГН ********** - пълномощник /пълномощно рег. № 8413; 8414/01.09.2011 г. на нотариус Б. Т./ на заемателя ЗП В.Б.Й. с ЕГН **** на осн. чл. 42 ал.2 ЗЗД.

ОТХВЪРЛЕН е предявеният от "Т. М. Б." ЕАД с ЕИК., със седалище и адрес на управление гр. С., ул.., против ЗП В.Б.Й. с ЕГН **** иск за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата 10 000.00лв. - неиздължена сума по договор за заем сключен на 18.11.2015 г., 14 267.83лв. - неустойка с пр. осн. чл. 92 ал.1 ЗЗД за периода 17.12.2015г. - 07.12.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.12.2017г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 590.36лв. разноски по ч.гр.д. № 781/2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 698/08.12.2017г. по ч. гр. дело № 781/2017г. по описа на БРС.

Оставено е без уважение искането на "Т. М. Б." ЕАД с ЕИК. за присъждане на разноски по делото в размер на 485.35лв. - държавна такса и 300.00лв. - адвокатско възнаграждение.

Осъден е ищецът "Т. М. Б." ЕАД с ЕИК. да заплати на ЗП В.Б.Й. с ЕГН **** направените по настоящото дело разноски в размер на 1 330.00лв. -адвокатско възнаграждение.

         Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от „Т. М. Б."   ЕАД, вписано в търговския регистър с ЕИК. Седалище:   гр.  С. бул.., представлявано от Изпълнителния директор К. М. М. чрез пълномощника си адвокат Ц. К., вписана в С.а.к. личен №.. ,служебен адрес гр. С. бул…гр. С., бул..

Иска се да се постанови решение, с което да се отмени изцяло решението по горното дело на Районен съд – Б. като неправилно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон и да се постанови ново решение по съществото на спора, с което да се уважат предявените искове, като се присъдят направените разноски в двете инстанции.

Поддържа се ,че Съдът неправилно бил приложил материалния закон и че при постановяване на решението бил допуснал съществени нарушения на съдопроизводствени правила, довели до грешки при осъществяване на решаващата дейност на съда.Ако съдът би обсъдил всички доказателства в тяхната връзка и съобразявайки правилата за преценка на доказателствата, то би стигнал до други изводи за спорното правоотношение.

Поддържа се ,че районният   съд   се   бил   произнесъл   по   непредявен   иск инцидентен установителен иск, за който съдът считал,   че е предявен от процесуалния представител на ответника с отговора на исковата молба.Правото да оспори упълномощителната сделка ответницата била упражнила с възражение само като защитно, отбранително право, а не с предявен „инцидентен установителен иск", както бил приел решаващият съд.В отговора на исковата молба не се съдържало искане за прогласяване на недействителността на сделката като сключена при липса на представителна власт, а поради липса на съгласие.Твърденият порок във волята на ответницата при упълномощаването да се сключи от нейно име договор за заем, действително било основание за унищожаемост на едностранната формална сделка - упълномощаването, като унищожаемостта на сделка не можело да се установява инцидентно, в мотивите, аd hoc от съда по възражение на ответника, а следвало това потестативно право да бъде предявено чрез иск.

Иск в конкретния случай от процесуалния представител на ответницата не бил предявен, както неправилно и в нарушение на съдопроизводствените правила бил приел районният съд, тъй като отговорът на исковата молба съдържал едно изречение, което не носело белезите на предявен по реда на чл. 212 инцидентен установителен иск, предявен по правилата на чл. 127 ГПК.

Нямало постановено от съда определение, с което да се приеме за съвместно разглеждане в производството по делото, предявен от ответницата инцидентен установителен иск.

Сам съдът в мотивите си посочвал, че ответникът бил заявил правоизключващи възражения - недействителност на договора за заем, тъй като бил сключен при липса на представителна власт, а после приемал, че е заявен инцидентен установителен иск с правно основание чл. 42, ал.2 ЗЗД.

При разглеждане на делото и при постановяване на решението било допуснато съществено нарушение на процесуални правила и поради следното:

Чрез инцидентния установителен иск във висящия процес се въвеждал нов спорен предмет, като искът се предявявал пред съда, сезиран с обусловения иск, искът трябвало да отговаря на изискванията за предяваване на иск - чл. 127 ГПК, трябвало да се внесе държавна такса, следвало да бъде постановено определение, с което да се допусне за съвместно разглеждане в процеса на предавания инцидентен установителен иск. Такъв иск се подчинявал на всички съдопроизводствени правила.Тези процесуални действия не били извършени в хода на производството пред първоинстанционния съд. Следвало да бъде дадена възможност за защита на ответника по предявения инцидентен установителен иск, не можело да се приеме представеното в с.з. становище от ищеца /ответник по този иск/ като отговор на искова молба по инцидентния иск. Това било така, защото с отговора на исковата молба не бил предявяван такъв иск, нямало заявено искане съдът да се произнесе по преюдициално за спора правоотношение. Нямало и заявено искане да се признае за недействителна сделката, сключена от пълномощника при липса на представителна власт.Ако се приемело, че е предявен инцидентен установителен иск, то следвало да се провери констиуирани ли са надлежните страни, които следвало да отговарят по този иск.

Незаконосъобразен бил изводът на решаващият съд, че не се касаело за търговска сделка, както и че ответницата нямала качеството на търговец по смисъла на Търговския закон. Липсвали мотиви в съдебното решение защо доводите на ищеца съдът намира за неоснователни, като в едно изречение съдът посочвал, че съдът приемал, че ответникът не е търговец и че разпоредата на чл. 301 е неприложима.

Поддържа се ,че Съдът при неправилно тълкуване на разпоредбите на закона бил приел, че ответницата не е търговец.Фактически, видно от мотивите на атакуваното по реда на въззива съдебно решение, не били обсъдени доводите за качеството на ответницата като търговец и оттам търговския характер на сделката и приложимото в случая право в отношенията между страните и по отношение на упълномощителната сделка.Ответницата била физическо лице, регистрирано като земеделски производител и БУЛСТАТ от….. г., водещо счетоводство, действащо като осигурител и работодател, занимаващо се със селскостопанска дейност, поради което тя би следвало да се счита за търговец по аргумент на противното от чл. 2 ТЗ,като са развити подробни доводи в това отношение.

Неотчетено било от съда, че ответницата не оспорва качеството си на земеделски производител, както и че не оспорва, че е получила сумата по договора за заем, преведена по нейната банкова сметка, ***кото дружество - ищец в първоинстандионното производство.

Поддържа се ,че Съдът неправилно бил тълкувал текста на представеното по делото като доказателство пълномощно, по силата на което ответницата чрез представител била сключила процесния договор за заем.Клаузите на пълномощното не били тълкувани в тяхната връзка, не бил търсен общия смисъл на упълномощаването, направено било само позоваване на изр. 2 от т. 4 на пълномощното, при това тълкуването му било неправилно.Изрично в това изреченеие на пълномощното било написано да кандидатства от името на упълномощителя за получаване и ползване на банкови кредити и за което съдът приемал, че е упълномощаване само за формалностите до сключване на договор. Съдът бил обяснил в мотивите си незнайно защо само думата „кандидатства",но пропуснал да отчете, че това кандидатстване е за получаване и ползване на банкови кредити, като изрично било посочено, че същите ще са за сметка на упълномощителя/ответницата. След като било добавено „от мое име и за моя сметка“, то стриктното тълкуване на този пункт от пълномощното обосновавал извода, че правомощията на пълномощника включвали и сключване на договор за кредит/заем,защото с действията по кандидатстване за кредит/заем нямало финансово задължаване на упълномощителя, такова задължаване парично би имало при сключване на договор. Не била анализирана въобще т.4 от пълномощното, което давало още по- разширени права на пълномощника, а именно да закупува на името на упълномощителя и за негова сметка недвижими имоти /което означавало задължаване на упълномощителя със заплащане на продажната цена/и право на пълномощника да се разпорежда с правни сделки с придобити от ответницата недвижими имоти.

В конкретния случай на пълномощника била дадена представителна власт, която не била ограничена като параметри изрично от упълномощителя.Упълномощителят можел, но не бил длъжен (при липса на обща правна норма за това, респ. - освен в изрично предвидените от закона особени случаи) да посочи в пълномощното само една или повече конкретни разпоредителни сделки или действия, да определи параметрите на един, повече   или   на   всички   техни   елементи.   Когато   упълномощителят   не   бил ограничил представителната власт в някои или във всички тези насоки,то съгласно чл. 39, ал. 1, вр. чл. 9 и с чл. 44 ЗЗД следвало да се приеме, че представителната власт включва възможността за пълномощника да избира и да договаря във всяка една от тези насоки, по отношение на която не е ограничен с пълномощното.

Извършвайки неправилно тълкуване на упълномощителните клаузи, съдът бил стигнал до необоснования и незаконосъобразен извод, че липсва упълномощаване от ответницата на нейния представител по пълномощие да сключи процесния договор за заем.Възраженията за липса на представителна власт били неоснователни и целели единствено с всички правни способи да се осуети връщането на дадената в заем и потребена от ответницата сума.

Противопоставянето на действията на лицето-пълномощник без представителна власт било направено не веднага при постъпване на сумата, дадена в заем по банковата сметка на ответника, а едва с подаването на отговора на исковата молба, поради което била приложима разпоредбата на чл. 301 ТЗ.

Несъстоятелен бил доводът в отговора на исковата молба, че ответницата е узнала за сумата от заповедта за изпълнение в заповедното производство. Но дори това да било така, и към този момент тя не се била противопоставила на сделката по смисъла на чл. 301 от ТЗ, нито пък била върнала полученото.

 

         Депозиран е писмен отговор от В.Б.Й.,гр.Д. чрез адв.Р. Х. Д. гр.В.,ул…. ,в който се поддържа ,че подадената въззивна жалба е неоснователна,че не е допусната неправилност на първоинстанционното решение и че същото не е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон. Напротив, районният съд при постановяване на решението бил съобразил събраните по делото доказателства и бил постановил един правилен съдебен акт ,с който бил отхвърлил предявените искове.Поддържа се,че с изложените във въззивната жалба оплаквания ищецът жалбоподател се опитвал да оправдае собствените си действия и допуснатите от него съществени законови нарушения при сключване на представеният договор за заем. При внимателна проверка на документите ,които бил представил по делото, обосноваващи основателността на исковете ,щяло да се установи липсата на представителна власт у пълномощника.

Относно направените възражения за допуснати процесуални нарушения се поддържа,че са неоснователни. Ответникът бил избрал пътя за защита и безспорно в писменият отговор бил възразил и оспорил липсата на съгласие и липсата на представителна власт у пълномощника за сключване на процесният договор.Ищецът бил сключил един договор за заем с лице без представителна власт. Ответницата не била упълномощила брат си да сключва такъв договора за заем. На второ място ищцовото дружество нямало лиценз за предоставяне на кредити и/или заеми. Дружество имало предмет на дейност „продажба и сервиз на селскостопански и строителни машини и части...", а не представяне на заеми и кредити. По отношение на втория присъединен иск се иска да се съобрази обстоятелството, че лицето ,сключило договора ,било без представителна власт и не било оторизирано да сключва такива договори. Развитият довод от процесуалният представител на ищцовото дружество, че не е оспорила договора,били неоснователни. Ответницата била разбрала за наличието на договора за заем с предявяването на иска и на това основание била направила възражението си по чл.410 от ГПК и в производството по делото същата била оспорила договора.

Твърденията за получаване на заемната сума по представените извлечения от сметката на жалбоподателят не доказвали, че тези средства са постъпили в банковата сметка на ответницата, още повече, че тя живеела и работела в чужбина.Просторните изложения относно развитите от процесуалният представител за качеството на доверителката като земеделски производител и приравняването ѝ към търговците били неоснователни.

Относно втория присъединен иск се иска да се вземе предвид ,че размерът на предоставената сума е 10 000 лева, а претендираната лихва е 73% на година, което противоречало на добрите нрави и на закона. В банките кредитите по заемите били най-много с 6-7% до 15-17% годишна лихва, а ищцовото дружество без да е кредитна институция търсело годишна лихва 73% . Неустойката имала за цел да обезщети лицето по договора за причинените вреди,но в настоящия казус това не било така, тъй като претендираната от ищцовото дружество неустойка имала за цел да го обогати .Договорената неустойка не можела да бъде средство за неоснователно обогатяване съгласно т.3 от ТР №1/15.06.2010 година на ОСГК на ВКС. Договорената неустойка била нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като била договорена извън присъщите ѝ обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции.

 

         Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа страна следното :

         Предявеният пред районния съд иск е по реда на чл. 415, ал.1 ГПК за установяване на вземането на заявител в размер на 10 000,00 лв. - главница с пр. основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240 ЗЗД и 14 267.83лв. -неустойка с пр. основание чл. 92 ал.1 ЗЗД.

В исковата молба, предявена от "Т. М. Б." ЕАД С. се излага,че на 18.11.2015 г. между ищеца и ответника - ЗП В.Б.Й. бил сключен договор за заем в размер на 10 000.00 лв., в изпълнение на който на 19.11.2015г. ищеца-заемодател бил превел по сметка на ответника-заемател сумата 10 000.00 лв. Заетата сума следвало да бъде върната в срок 16.12.2015г., което ответника не бил сторил .

Ответникът дължал и неустойка в размер на 14 267.83 лв. съгласно чл. 4 от договора за периода 17.12.2015г. - 07.12.2017г.

Проведено било производство по реда на чл. 410 ГПК/в т.ч. подадено в срок възражение от ответника с/у Заповедта за изпълнение /. Иска се да бъде прието   за установено,   че   ответникът     дължи изпълнение на парично задължение в размер на   10 000.00 лв. -невърната заета сума по договор за заем от 18.11.2015 г., 14 267.83лв. -неустойка по чл. 4 от договора за периода 17.12.2015г. - 07.12.2017г., ведно със законната лихва за забава в/у главницата от депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК и разноските по ч.гр.д. № 781/2017г.

Ответникът оспорва предявените исковете.Излага правоизключващи възражения : недействителност на договора за заем, тъй като е сключен при липса на представителна власт,а алтернативно прави искане за намаляване на договорената неустойка, поради прекомерност. Претендира разноски по делото.

Ответникът твърди, че договорът е действителен, тъй като след узнаването за сключването му ответникът не се е противопоставил веднага.

От фактическа страна се установява ,че на 18.11.2015 г. м/у ищеца и ответника е сключен договор за заем,с който ищецът се е задължил да предостави на ответника кредит в размер на 10 000.00 лв. Договорът за заем от 18.11.2015 г. от страна на ответника   е   подписан   от   И. Б. И.   по   силата   на приложеното   от ищеца с иск.   молба пълномощно рег.   №   8413; 8414/01.09.2011г. на нотариус Б. Т. На 19.11.2015г. заетата сума е преведена по сметка на ответника. В чл. 4 от договора за заем е договорена неустойка за забава в размер на законната лихва за първите 10 дни и след това по 0.2% на ден за следващите дни на забава.

Заетата сума е следвало да бъде върната в срок до 16.12.2015г.

Не се установи договорената като заем сума да е върната от ответника на ищеца.

Горната фактическа обстановка се доказва от събраните по делото доказателства и по същество не се оспорва от страните ,които спорят единствено относно приложимия закон.

Окръжен съд-В. след като обсъди събраните по делото писмени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност , приема за установено следното от правна страна :

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

   Второинстанционното производство е ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

   Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.

       В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява основателна поради следните съображения:

 

ОТНОСНО ДОПУСТИМОСТТА НА РЕШЕНИЕТО

 

Окръжен съд-В. намира ,че решението на районния съд е недопустимо в частта ,в която съдът е обявявил за недействителен поради липса на представителна власт договор за заем в размер на 10 000.00лв., сключен на 18.11.2015г. между "Т. М. Б." ЕАД с ЕИК…, със седалище и адрес на управление гр. С., бул.. и ЗП В.Б.Й. с ЕГН ****, представлявана от И. Б. И. с ЕГН **** - пълномощник /пълномощно рег. № 8413; 8414/01.09.2011 г. на нотариус Б. Т./ на заемателя ЗП В.Б.Й. с ЕГН ***** на осн. чл. 42 ал.2 ЗЗД поради което следва да бъде обезсилено в тази му част,а производството в тази част прекратено поради следното:

Правото да оспори упълномощителната сделка ответницата е упражнила с възражение,което е само защитно средство , а не с предявен инцидентен установителен иск, както е приел решаващият съд.Иск в конкретния случай от ответницата не е предявен, както неправилно и в нарушение на съдопроизводствените правила е приел районният съд, тъй като отговорът на исковата молба съдържа едно изречение, което не носи белезите на предявен по реда на чл. 212 инцидентен установителен иск, предявен по правилата на чл. 127 ГПК:“С настоящия писмен отговор правя ВЪЗРАЖЕНИЕ и ви моля да се произнесете,че приложеният договор за заем е нищожен поради липса на съгласие от лицето,посочено като заемател“.

Инцидентният иск има за предмет установяване съществуването или несъществуването на правоотношение с преюдициално (обуславящо) значение за спорното право - предмет на първоначалния или насрещния иск. Чрез него се осъществява последващо, кумулативно обективно съединяване на искове по почин на ищеца или ответника, тъй като той се предявява допълнително по висящ процес, при което съдът дължи произнасяне на решение и по двата иска. Необходимостта от предявяването му се определя от целта да разреши със сила на пресъдено нещо спора по преюдициалното правоотношение наред с този по обусловеното, за разлика от хипотезата, при която само в мотивите си съдът взема отношение по него, тъй като не е предявен такъв иск. В тази хипотеза по преюдициалния въпрос няма да се формира сила на пресъдено нещо.

Инцидентният иск може да бъде предявен от ищеца в първото по делото заседание, а в срока за писмен отговор - от ответника. Той може да бъде предявен както от ищеца, така и от ответника поради това, че преюдициалното правоотношение може да има значение както за първоначалния, така и за насрещния иск. За предявяването му е необходимо спазване на изискванията за редовност на исковата молба по чл. 128 и чл. 129 ГПК и следва да бъде заплатена съответната дължима държавна такса.

Инцидентният иск се предявява пред съда, сезиран с обусловения иск при положение ,че му е родово подсъден, като поради връзката между двата иска преодолява правилата за местната подсъдност.

Според съдебната практика, за да се произнесе по инцидентния установителен иск, съдът следва да е сезиран по надлежния ред. Независимо от това, дали по предявения иск е съществувал преюдициален за него въпрос, съдът не следва да се произнася по този въпрос с изричен диспозитив в резолютивната част на решението си, щом като такъв иск не е бил заявен от ищеца или ответника, макар и без спазване на формалните изисквания за редовна искова молба. Поради това с оглед диспозитивното начало в процеса не е допустимо отхвърлянето или уважаването на инцидентен установителен иск, който не е заявен в исковата молба или в последващ момент по реда на чл. 212 ГПК. В тази насока са Решение № 1670 от 21.11.2000 г. по гр.д. № 791/2000 г., IV г.о.на ВКС, Решение № 1636 от 23.11.2001 г. по гр.д.№170/2001 г., IV г.о. на ВКС и Решение №619 от 08.07.2009 г. по гр.д. № 1632/2008 г.,I г.о. на ВКС.

Обективните предели на силата на пресъдено нещо се определят от диспозитива на решението. Разглеждането и произнасянето от съда в мотивите му по преюдициалното правоотношение, което не е предмет на предявените в производството искове, не създава сила на пресъдено нещо относно това правоотношение. Поради това предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение, т.е. относно юридическия факт, включен в хипотезиса на материалноправната норма, от чието съществуване или несъществуване зависи съществуването или несъществуването на уреденото в диспозицията й обусловено правоотношение, е необходимо за да се формира сила на пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет на делото. По този иск се постановява отделно решение, което може да бъде предмет на самостоятелно обжалване пред въззивния съд, независимо от това, дали останалата част от решението е обжалвана, при което се дължи произнасяне от въззивната инстанция, щом като е надлежно сезирана в тази насока. В този смисъл са т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 233 от 16.03.2010 г. по гр.д. № 619/2009 г., III г.о. на ВКС, Определение № 154 от 20.11.2008 г. по гр.д. № 3411/2008 г., V г.о. на ВКС. Независимо от това обаче, че не е бил предявен инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение или производството по предявения такъв е било прекратено, ако този въпрос е бил поставен за разглеждане и обсъждане от съда с възражение (например възражение за недействителност на договора, на основание на който се претендира обезщетение за неизпълнението му - вж. Определение № 40 от 26.01.2009 г. по т.д. № 634/2008 г., I т.о. на ВКС), съдът дължи произнасяне по него, за да направи извода си за основателността на предявения иск.

За допустимостта на инцидентния установителен иск е необходимо наличието на интерес от неговото предявяване. Тъй като с него се въвежда нов предмет по делото, наред с първоначалния спорен предмет, относим към обусловеното право, по него съдът следва да се произнесе със сила на пресъдено нещо. Негов предмет може да бъде обаче само такова правоотношение, което е преюдициално спрямо правото - предмет на първоначалния иск. В случай ,че след разглеждане и уважаване, респективно отхвърляне на първоначалния иск (например иск за собственост, при което съдът ще вземе отношение към съществуване на правото не само към приключване на устните състезания, а и към минал момент - неговото възникване, евентуално да го отрече, поради това, че не е съществувало или е престанало да съществува при осъществяване на определено правопогасяващо или правоунищожаващо основание) не е налице правен интерес от предявяване на инцидентен установителен иск. Това е така, защото липсва преюдициално правоотношение като предмет на установяване с този иск, което съществува извън материалното право, защитавано с първоначалния иск, а всички релевантни факти за това право са включени в предмета на последния - Определение № 310 от 01.10.2008 г. по гр.д. № 1177/2008 г., V г.о. на ВКС. Аналогична е хипотезата - предмет на разглеждане с Определение № 291 от 20.03.2009 г. по ч.гр.д. №138/2011 г., I г.о. на ВКС, с което е отказано допускане на касационно обжалване на определението, с което е прекратено като недопустимо производството по отрицателен установителен иск за собственост, предявен като насрещен от ответника по ревандикационен иск поради липса на правен интерес от неговото предявяване. Прието е, че липсва преюдициално правоотношение, което обуславя първоначалния иск за ревандикация, тъй като правото на ищеца по него не е обусловено от това, ответникът да не е собственик на същата вещ. Уважаването на инцидентния установителен иск означава, че ответникът по него (ищец по първоначалния иск )не е собственик, но и че такъв не е и ищецът по него (ответник по първоначалния иск). Поради това в производството по иска за собственост ищецът трябва да установи твърдяното от него придобивно основание, което го легитимира като собственик, а ответникът да изчерпи всичките си възражения срещу този иск, тъй като, ако той бъде уважен, ще се преклудират и непредявените от него такива срещу основателността му. С подобни съображения в Решение № 1507 от 20.03.2009 г. по гр.д. № 6345/2007г., Vг.о. на ВКС и в Решение №107 от 12.02.2009 г. по гр.д. № 4787/2007г., III г.о на ВКС е прието, че липсва преюдициално правоотношение, което да обосновава предявяване на инцидентен установителен иск, а предявеният такъв е недопустим по липса на правен интерес, което налага обезсилване на постановените решения на въззивната инстанция в тази част - в първия случай, относно претендираното правоприемство между прекратена и новосъздадена кооперация, като въпрос неотносим към иска за ревандикация, тъй като ищците по него и ответници по насрещния инцидентен установителен иск са заявили самостоятелни права на собственост върху спорния имот на своя праводател, а във втория случай, с оглед на това, че спорният предмет по делото се изчерпва с отношенията по повод сключения между страните наемен договор - въпросите относно превръщането му от срочен в безсрочен и действителността на анекса към него са включени в този предмет и нямат обуславящ характер по отношение на иска за връщане на наетия имот на наемодателя му. С Определение № 494 от 14.10.2010 г. по ч.гр.д. № 503/2010 г., III г.о. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на определението, с което е прекратено производството поради липса на правен интерес от предявения от ответника по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД инцидентен установителен иск, че ищците не са собственици на имота - предмет на предварителния договор, по съображение, че този иск не се отнася до преюдициално правоотношение, тъй като правото на собственост е част от спорното право и съвпада с предмета на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД - аргумент от чл. 363 ГПК. С Определение № 61 от 03.06.1992 г. по гр.д. № 663/1992 г.о. IV г.о. на ВКС пак по съображение, че не е налице преюдициалност на правоотношението - предмет на исканото установяване, е констатирано, че не е допустимо предявяване на инцидентен установителен иск относно такива правоотношения, които са настъпили във времето след правоотношението - предмет на първоначалния иск.

По настоящото дело няма постановено от съда определение, с което да се приеме за съвместно разглеждане в производството по делото предявен от ответницата инцидентен установителен иск. Съдебната практика приема,че приемането на инцидентния установителен иск за съвместно разглеждане в процеса става с изрично определение.Според съдебната практика определението, с което се отказва приемане на инцидентния установителен иск за съвместно разглеждане с първоначалния, не подлежи на обжалване пред горестоящата инстанция. В този смисъл са Определение № 32 от 26.01.2009 г. по ч.гр.д. № 1773/2008 г., I г.о. на ВКС, Определение № 214 от 01.04.2010 г. по ч.гр.д.№ № 140/2010 г., Определение№297 от 12.04.2010 г. по ч. т.д. № 124/2010 г., I т.о. на ВКС.

В конкретния случай независимо от това , че не е бил предявен инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение ,тъй като този въпрос е бил поставен за разглеждане и обсъждане от съда с възражение (в случая с възражение за недействителност на договора), съдът е дължал произнасяне по него, за да направи извода си за основателността на предявения иск и да се произнесе в резолютивната част на решението единствено по основателността на главния иск ,а не и да постановява отделен диспозитив .

Както се посочи по-горе ,за да е допустим инцидентния иск ,следва да е налице преюдициално правоотношение като предмет на установяване с този иск, което съществува извън материалното право, защитавано с първоначалния иск, а всички релевантни факти за това право са включени в предмета на последния .В конкретния случай наличието на съгласие при сключването на договора е елемент на първоначалния иск и след като в отговора на исковата молба се иска да се приеме ,че липсва съгласие на една от страните ,то районният съд е следвало да приеме ,че е налице възражение ,а не инцидентен установителен иск .

 

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ГЛАВНИЯ ИСК

Предявеният главен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е за установяване на вземането на заявител в размер на 10 000,00 лв. - главница с пр. основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 240 ЗЗД. За да възникне отговорността на заемателя да върне получена в заем сума следва да бъде установено наличието на действителен договор за заем между страните.

Районният съд е приел ,че от приложеното към исковата молба пълномощно рег. № 8413; 8414/01.09.2011 г. на нотариус Б. Т. съдът приема, че на пълномощника на ответника са предоставени значителен обем права да действа от името и за сметка на ответника,но че на пълномощника обаче е предоставено правото само да кандидатства за отпускане на кредити. Да кандидатства означавало да представя кандидатура, за да бъде одобрен,да подава документи. Прилагайки разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и тълкувайки значението на думата кандидатства, районният съд приема, че пълномощникът на ответника не е бил надлежно овластен да сключва договори за заем,тъй като в частта му относно договорите за заем/кредит, представеното от ищеца пълномощно било специално - за извършване само на определен вид правни действия от упълномощения, като упълномощителя/ответника/ бил запазил за себе си правото дали да подпише/сключи или не договор за кредит/заем след извършени от пълномощника действия по кандидатстване за отпускане.С оглед на горното договорът за заем ,сключен от името на ответника чрез пълномощник на 18.11.2015 г. ,бил сключен от лице без представителна власт.Съгласно установената константна практика на ВКС договор, сключен при липса на надлежна представителна власт не бил нищожен, а относително недействителен,тъй като действията, извършени от лице без представителна власт, не били нищожни, тъй като във всеки един момент можело да бъдат потвърдени от представлявания. Налице била една висяща недействителност, която можело да бъде валидирана с потвърждаването ѝ от лицето, от чието име е сключена сделката. С подаването на отговор на исковата молба по предявените искове и изложеното възражение ответникът ясно и недвусмислено демонстрирал своето нежелание да потвърди сделката, сключена от лице без представителна власт – И. Б. И..Щом мнимо представлявания отказал да потвърди договора ,недействителността се стабилизирала и сделката ,обективирана в договор за заем, сключен на 18.11.2015г., не била породила желаните правни последици, респективно не можела да ангажира отговорността на ответника по чл. 240 ЗЗД.

Изложените от районния съд правни доводи не почиват на закона ,тъй като тълкуването на пълномощното е извършено в нарушение на императивната норма на Чл.20 ЗЗД .За пълнота на изложението въззивният съд намира за необходимо да изложи основните принципи при тълкуването на договорите ,заложени в постоянната и задължителна практика на ВКС:

Съгласно Чл.20 от Закона за задълженията и договорите при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.По силата на Чл.44 ЗЗД правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения, каквито са например упълномощаването,завещанието и дарението, чийто тълкувания се допускат в съдебната практика /в т. см. р. № 197/6.02.17 г. по гр. д. № 1085/16 г. на първо г. о., р. № 24/30.03.15 г. по гр. д. № 5217/14 г. на първо г. о., р. № 154/29.06.16 г. по гр. д. № 549/16 г. на първо г. о. и др./.

Тълкуването не следва да се ограничава до съдържанието на договора, но предпоставя съобразяване и на странични факти и обстоятелства от значение за разкриване действителния смисъл на договореното, вкл. съобразяване на други действия между страните или по отношение на трети лица/в този смисъл Решение № 191 от 13.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 3015/2015 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Р. Б./ .

В Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК се приема ,че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът следва да тълкува договора, изследвайки доколко буквалният смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните, как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или на по-силното основание, каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът, поведението на страните преди и след сключването му - характера на преговорите за сключване на договора, разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните.  

Договорите, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, съдържат подробно описание на тези имоти с всичките им индивидуализиращи белези - вид на имота, местонахождение, означение по кадастралната карта /или друг план/, площ, съседи и др. В определени случаи обаче може да възникне съмнение за действителния предмет на договора. Най-често това са случаите, при които се прехвърля право на собственост върху застроен имот, без в договора изрично да е посочено, че заедно със земята се прехвърля и съществуващата върху нея сграда или сгради. В тези случаи в съдебната практика е изразено разбирането, че щом като продавачът не е изключил изрично от продажбата сградите, които се намират в прехвърляния имот, те също са предмет на прехвърлителната сделка - решение № 756/17.03.2070 г. по гр. д. № 133/1970 г. на ВС, I ГО; решение № 529/9.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, I ГО и др. Същевременно в последното решение е направена уговорката, че във всички случаи действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване на нотариалния акт по реда на чл. 20 ЗЗД. Необходимостта от тълкуване на договора е разгледана и в решение № 370 от 6.07.2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. на ВКС, I ГО, в което е прието, че когато в договора няма изрична уговорка за запазване на собствеността върху сградата, но от обстоятелствата по делото следва, че тя не е била предмет на договаряне, нито изрично, нито по подразбиране чрез включване на стойността и в уговорената цена на имота, презумпцията на чл. 92 ЗС следва да се счита оборена. Същевременно в други решения на ВКС са дадени насоки за начина на тълкуване на договорите за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот. Така в решение № 1/24.07.2010 г. по гр. д. № 777/10 г. на ВКС, I ГО е прието, че тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключване на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля /в този смисъл са Решение № 37 от 4.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3180/2016 г., I г. о., ГК и решение № 349 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 453/2010 г. на ВКС, I ГО/.

Съгласно константната и задължителна практика на ВКС (Решение № 46 от 7.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2489/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б. И. ,решения на Върховния касационен съд по гр. д. № 222/2009 г., IV г. о. и по гр. д. № 1227/2011 г., II г. о.)при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договорът, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните.Тълкуването цели запазване на цялото действие на договора така, както в действителност е желано от страните, независимо от съдържащите се в него непрецизни, неточни и дори неправилни формулировки при посочването на неговия предмет.

В Решение № 502 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 222/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията С. Ц. се казва ,че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. В това решение се дава пример как следва да се тълкува предварителен договор :целта на предварителния договор е да се породи задължение за прехвърляне правото на собственост, което при неизпълнението му поражда потестативно право да се иска обявяването на договора за окончателен. Всички допълнителни уговорки по предварителния договор са подчинени на тази основна цел - прехвърляне правото на собственост и следва да бъдат тълкувани с оглед тази цел. Правото на владение върху вещта се предава на купувача именно поради прехвърляне на правото на собственост, което включва и владение върху вещта. Ето защо уговорката за предаване на владението не може да се разглежда самостоятелно, извън уговорката за прехвърляне на собствеността. Възприетата от страните поредност при изпълнение на задълженията им - прехвърляне право на собственост срещу заплащане на продажна цена, след което предаване владението на имота, която е обичайната при покупко-продажба на недвижим имот, следва да бъде отчетена при промяна на клаузата за срок за изповядане на сделката. Действително, с анекса към предварителния договор, страните са постигнали съгласие да отложат крайния срок за изповядане на сделката в нотариална форма при запазване на останалите договорни клаузи, но смисъла на тази договореност е запазване на уговорките, съобразени с отлагателното условие - изпълнение на договора в същата поредност, предвиждаща предаване на владението след прехвърляне на собствеността.ВКС е приел,че несъобразявайки изложеното, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон,тъй като уговорената между страните по делото покупко-продажба не е сключена, нито предварителният договор от 01.03.2007 г. е обявен за окончателен при условията на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поради което претенцията за изпълнение на уговорката от предварителния договор за предаване владението на имота на купувача по предварителния договор е неоснователна.

В Решение № 89 от 17.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 523/2008 г., II т. о., ТК, докладчик съдията В. А. се казва ,че когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, вкл. относно обема на правата и обектите, които следва да се придобият по силата на конкретно сключен между страните договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за построяване на жилищна сграда, имащ смесен фактически състав, то действителната обща воля на съконтрахентите се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии, вкл. по отношение съдържанието на използваните в договора понятия, което при определените в закона предпоставки може да се различава от законовата дефиниция на същите и да е съобразено с обичая.

В Решение № 176 от 5.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 892/2017 г., I г. о., ГК се сочи ,че завещанието е едностранен, личен формален и отменим акт. За него важат правилата на едностранните договори. То подлежи на тълкуване по правилото на чл. 20 ЗЗД за да се открие действителната воля на завещателя. Тълкуването е способ за намиране смисъла на волеизявлението, обективирано в завещанието, с оглед преследваната с него цел, като се вземат предвид обичаите в практиката и добросъвестността.ВКС прави извода,че като не е тълкувал волята на наследодателката, а само структурата на документа и буквалния смисъл на някои изразни средства,въззивният съд е достигнал до необоснован правен извод.

В Решение № 202 от 28.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 942/2015 г., II т. о., ТК се казва ,че тълкуване на договорни клаузи в нарушение на чл. 20 ЗЗД и трайно установената практика по приложението му изолирано една от друга, извадени от контекста на договора, е незаконосъобразно .ВКС приема,че самостоятелният прочит и изолирано тълкуване на клаузи от договора за съвместна дейност без връзка една с друга и с останалите клаузи, регламентиращи правата и задълженията на страните, са довели до неправилния извод на въззивния съд за безусловно поето задължение от наемодателя към наемателя на сградния фонд   да му преведе всички суми от получени субсидии .Тълкувайки клаузите на договора свързани една с друга ВКС стига до извода ,че действието на договора е обусловено от модалитет ,който не се е осъществил.

Окръжен съд-В. намира ,че при тълкуване на волята на упълномощителя следва да се имат предвид и указанията по приложението на закона в задължителната съдебна практика относно правната същност на пълномощното като вид едностранна правна сделка :

   Съгласно разпоредбите на чл. 36 ЗЗД, представителството е извършване на правни сделки и действия за друго лице и от негово име с непосредствено действие за него. Представителната власт е непритезателно субективно право на представителя да извършва правни действия от името на представлявания. На представителната власт, като непритезателно право, съответства правно задължение на представлявания да търпи в своята правна сфера правните последици от действията на представителя. Представителството по правило обслужва интересите на представлявания, поради което при упражняване на представителната власт представителят е длъжен да се ръководи изключително от тези интереси.

   При доброволното представителство, представителната власт възниква изцяло по волята на представлявания (чл. 36, ал. 1 ЗЗД). Учредяването на представителната власт става чрез едностранна правна сделка - упълномощаване на представителя да извършва от името на упълномощителя правни действия, чиито правни последици настъпват направо за представлявания (чл. 36, ал. 2 ЗЗД). От упълномощаването, като юридически факт, се създава правоотношение между упълномощителя и пълномощника. Упълномощителят извършва упълномощаването, за да може чрез пълномощника си да постигне един желан от него правен резултат. Обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е изявил при извършването на упълномощителната сделка (чл. 39, ал. 1 ЗЗД). Както при всяко друго волеизявление, насочено към пораждане на определени правни последици, и при упълномощаването упълномощителят си служи с определени думи и изрази, с които външно изразява волята си да настъпят целените с упълномощаването правни последици - възникване на представителна власт за пълномощника в определен обем и съдържание. Упълномощителят обективира и изявява волята си за упълномощаването в пълномощно, когато сам е избрал писмената форма, или когато законът изисква такава или особена форма за валидността и/или доказването на упълномощителната сделка (например - чл. 37 ЗЗД, чл. 21, ал. 1, изр. 3 ТЗ, чл. 26, ал. 1, изр. 3 ТЗ, чл. 33, изр. 1 и 2 ГПК и пр. ). От значение за съдържанието на представителната власт е единствено волята на упълномощителя, отразена в този акт, с който се учредява доброволното представителство - пълномощното (чл. 39, ал. 1 ЗЗД), като при тълкуването му съответно приложение намират правилата на чл. 20 ЗЗД (чл. 44 ЗЗД).

 Правната теория приема, че според обема на учредената представителна власт видовете упълномощаване, респ. - видовете пълномощни са: общо (генерално) и изрично (специално, конкретно). При общото упълномощаване не се посочват конкретните правни действия или сделки, които пълномощникът е овластен да извърши, а обемът на представителната власт, или не се ограничава - отнася се до всякакви правни действия от името на упълномощителя, или се определя чрез посочване на по-общи характерни белези. При изричното (специалното) упълномощаване обемът на представителната власт се определя конкретно, чрез посочване на отделни правни действия или на правните последици, които следва да се породят. Класификацията е условна, тъй като критерият - степента на "изричност" и конкретизация, е относителен.

   В действащото българско законодателство няма обща правна норма, която да установява изисквания за съдържанието на пълномощното, с оглед валидността на упълномощителната сделка или на последващата я правна сделка или действие, извършени чрез пълномощника; или да разграничава и да класифицира пълномощните, според това, дали те са дадени за извършването на разпоредителни правни сделки или действия, или за извършването на такива за обикновено управление на имущество на упълномощителя. В исторически план, такова легално разграничение и класификация е било дадено в разпоредбата на чл. 487 от отменения ЗЗД от 1892 г.

   Легално разграничение е налице само в някои специални разпоредби от действащото законодателство, например: чл. 22, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 26, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 34, ал. 3 ГПК. В действащото законодателство (а и в отменения ЗЗД от 1892 г.) не са установени нормативни изисквания и за съдържанието на "изричното" ("специалното") пълномощно по смисъла на посочените и други подобни разпоредби, освен, и то само донякъде - в самите тези специални норми (например - чл. 34, ал. 3 ГПК, където са изброени някои действия на разпореждане, но накрая отново е използвана обща формулировка). По-конкретно - не са установени общи изисквания от законодателя, такова "изрично" ("специално") пълномощно да има някакво задължително съдържание, в което да са посочени и изброени конкретно по вид разпоредителните сделки и действия, които пълномощникът е овластен да извърши, техните съществени елементи, включително - цената (стойността, когато сделката или действието имат такава) и конкретното имущество - предмет на разпореждането, както и лицето, което да го придобие или да се облагодетелства от него, договаряйки с пълномощника.

При възприетия от законодателя в общата уредба на упълномощаването (чл. 36 - 43 ЗЗД) принцип на свободата на договаряне (чл. 9, вр. чл. 44 ЗЗД), пределно ясно намерил израз в чл. 39, ал. 1 ЗЗД, единственото общо правило, което може да бъде изведено по тълкувателен път в отговор на разглеждания въпрос, е, че за да е налице упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното ясно и еднозначно, общо да е изразена волята на упълномощителя за извършване на разпоредителни правни сделки или действия от негово име чрез пълномощника, като последният (един или няколко - чл. 39, ал. 2 ЗЗД) също следва да е ясно и еднозначно посочен в пълномощното. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тези изисквания (например - посочените по-горе особени хипотези на чл. 22, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 26, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 34, ал. 3 ГПК и др.). По пътя на тълкуването на закона не биха могли да се поставят други изисквания към съдържанието на пълномощното за извършване на разпоредителни сделки и действия, тъй като такова тълкуване е без нормативна опора и с него би се посегнало на гарантираната от закона възможност упълномощителят сам и по своя преценка да определи обема и ограниченията на представителната власт, която предоставя на своя пълномощник.

Този отговор на разглеждания въпрос, респ. - тълкуването на действащото законодателство именно в тази насока, следват и от целта и функциите на института на доброволното представителство, респ. - от необходимостта, от която то е породено и се е развило в исторически план. Тази необходимост - дадено лице да извършва правни сделки и действия (включително такива на разпореждане) не лично, а чрез пълномощник, произтича от причини, които могат да се обобщят в две основни насоки: фактическа (физическа) невъзможност сделките или действията да се извършат лично - отсъствие, лична или служебна ангажираност, заболяване и пр.; или липса на достатъчно специални знания, умения, компетентност, за да се извършат сделките или действията лично. Необходимостта от преодоляването най-вече на втората група причини (а и необходимостта от възникващото по силата на закона представителство на недееспособни физически лица и на юридически лица) исторически обуславя изоставянето на разбирането, че представителят е само пратеник (нунций), който само "пренася" волеизявлението на представлявания, а единствено последното от своя страна е от значение за пораждането на правните последици на съответната сделка или действие - според тази по-стара теория. Съгласно по-съвременната репрезентационна теория (и нейните разновидности), волеизявлението на упълномощителя е от значение единствено за самото упълномощаване, т.е. - за учредяването на представителната власт и очертаването на нейния обем, а пълномощникът, макар да действа от името на представлявания в рамките на представителната власт, изразява своя собствена воля при извършването на съответната правна сделка или действие, като именно волеизявлението на представителя е от значение за пораждането на целените правни последици, които настъпват направо в правната сфера на упълномощителя.

   Изхождайки именно от последното разбиране за същността и функциите на представителството, действащото законодателство не установява никакви общи изисквания за необходимо съдържание на пълномощното, с оглед валидността както на самата упълномощителна сделка, така и на последващите я разпоредителни сделки или действия. Упълномощаването е винаги валидно, стига да не нарушава изрична повелителна норма на закона или да не накърнява добрите нрави (чл. 9, вр. чл. 44 ЗЗД). Разпореждането от името на упълномощителя също е валидно, стига да е извършено от (чрез) пълномощника в рамките на учредената му представителна власт - съобразно това, което упълномощителят е волеизявил в пълномощното (чл. 39, ал. 1, вр. чл. 42, ал. 2 ЗЗД), както и да не е извършено при споразумяване във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД. Ако волята на упълномощителя е пълномощникът му да бъде овластен да се разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, то няма основание (освен в изрично предвидените от закона особени хипотези, каквито примерно са посочени по-горе) такава воля на упълномощителя да бъде ограничавана. Няма никакво основание и за тълкуване на закона, според което да се изисква още в пълномощното да са посочени конкретни по вид разпоредителни сделки или действия, техни съществени елементи, включително - цена (стойност) и конкретно имущество - предмет на разпореждането, или лице, което да го придобие или да се облагодетелства от него.

Отношенията между упълномощителя и неговия пълномощник са такива на доверие и от степента на това доверие зависи обема на представителната власт, която упълномощителят ще учреди с пълномощното. По своя воля той може да овласти избрания от него пълномощник както да се разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, така и да ограничи представителната му власт във всяка една от тези насоки, като дори сведе обема до обикновено пратеничество. Упълномощителят може, но не е длъжен (при липса на обща правна норма за това, респ. - освен в изрично предвидените от закона особени случаи) да посочи в пълномощното само една или повече конкретни разпоредителни сделки или действия; да определи параметрите на един, повече или на всички техни елементи (съществени, допълнителни или естествени), включително - да посочи точно определена цена (стойност), определяема такава (например - "по данъчна оценка") или в дадени граници; да посочи едно или друго свое имущество (недвижим имот, движима вещ, вземане и пр. ) като предмет на бъдещото разпореждане чрез пълномощника; да визира точно определено лице или даден кръг лица (например - "да ипотекира в полза на което и да е от децата ми"), което да придобие или да се облагодетелства от разпореждането с това имущество. Когато упълномощителят не е ограничил представителната власт в някои или във всички тези насоки, но същевременно с пълномощното, тълкувано по правилата на чл. 20, вр. чл. 44 ЗЗД, ясно и еднозначно, макар и по най-общ начин е изразил волята си за извършване на разпореждане със свое имущество чрез пълномощника (например - "да се разпорежда с имуществото ми"; "да отчуждава мое имущество, както и на когото намери за добре" и пр. ), то съгласно чл. 39, ал. 1, вр. чл. 9 и с чл. 44 ЗЗД следва да се приеме, че представителната власт включва възможността за пълномощника да избира и да договаря във всяка една от тези насоки, по отношение на която не е ограничен с пълномощното. Също по своя воля, но без да е длъжен поради липса на императивно установено законово изискване за това, упълномощителят може изрично да включи или да изключи от обема на представителната власт, или да ограничи само в дадени насоки (например - до определен размер или относно определен кръг лица), и всички или само някои разпоредителни сделки и действия, включително такива, при извършването на които е налице най-голяма опасност от злепоставяне на интересите му - сделки с безвъзмезден характер и други подобни сделки или правни действия (например - извършване на дарение, даване на безлихвен заем, учредяване на обезпечение за чуждо задължение, отказ от права, опрощаване на задължения, разпоредителни сделки срещу гледане, издръжка или друга алеаторна престация, както и други такива с оглед на личността и пр. ). В тези случаи също не е необходимо ограниченията в представителната власт да се изброяват изчерпателно и поотделно - достатъчно е използването на родови понятия или ограниченията да следват от общия смисъл на пълномощното или на отделни негови клаузи - при тълкуването им при съответно приложение на чл. 20 ЗЗД. В зависимост от степента на доверие, което упълномощителят има към пълномощника си, той може да ограничи или да не ограничи упълномощаването и с определен срок (кратък или продължителен) или с постигането на определен резултат.

   За да защити упълномощителя от възможна злоупотреба с доверието му от страна на пълномощника и закриляйки същевременно интересите на третото добросъвестно лице, което е договаряло с пълномощника, законодателят е установил недействителността по чл. 40 ЗЗД(недействителност на споразумения във вреда на представлявания). Ако се възприеме тезата, че съществуват "задължителни" изисквания за "необходимо" съдържание на пълномощното за извършване разпоредителни действия с имущество на упълномощителя - за точна конкретизация на всички параметри на сделката с третото лице, то приложното поле на чл. 40 ЗЗД би било значително ограничено, дори - до степен, че разпоредбата ще се лиши от практически смисъл и правилото ще се окаже неприложимо. Ако всички съществени условия на сделката се съдържат в пълномощното, тогава пълномощникът единствено би "пренасял" волята на упълномощителя до знанието на третото лице и изобщо не би могъл да договаря с него, а още по-малко - двамата биха могли "да се споразумеят във вреда на представлявания". Наличието на чл. 40 ЗЗД в действащото законодателство е несъмнено свидетелство за идеята на законодателя, че представителството е свързано с рискове и опасности за представлявания, които обаче не биха могли да се преодолеят чрез ограничаване по тълкувателен път на пределите на представителната власт, а чрез установените в самия закон правни средства за това.

   Разпоредбата на чл. 37 ЗЗД също е свидетелство за подхода на законодателя, който установява по-общи изисквания единствено относно формата, но не и относно съдържанието на пълномощното. Завишената форма за действителност на пълномощното, установена с чл. 37, пр. 2, вр. чл. 18 ЗЗД - при упълномощаване за извършване на разпоредителни сделки с вещни права върху недвижим имот, особено - в редакцията след изменението, обн. ДВ, бр. 59/2007 г., която изисква нотариално удостоверяване, не само на подписа на упълномощителя, а и на съдържанието на пълномощното, при това - извършени едновременно, е една допълнителна гаранция за правата и интересите на упълномощителя. При нотариалната заверка на подписа и съдържанието на пълномощното, нотариусът в изпълнение на своите удостоверителни функции, наред с проверката на самоличността и дееспособността на упълномощителя, установява и неговата действителна воля, и доколко тя правилно е отразена в представения документ, успоредно с разясняване правното действие и последиците на извършваната сделка (чл. 589 и чл. 590 ГПК и разпоредбите, към които те препращат). Тъй като упълномощаването обичайно е съпроводено и със сключването на договор за поръчка (мандат) между пълномощника-довереник и упълномощителя-доверител, последният поначало разполага и с иска за обезщетение за вреди от договорно неизпълнение (чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД). При липса на договор за поръчка между тях, той може да претендира от пълномощника си обезщетение на основание непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД). При наличие на порок във волята на упълномощителя при извършването на упълномощаването, той разполага и с исковете по чл. 28 - 32, вр. чл. 44 ЗЗД за унищожаване на упълномощителната сделка. Други допълнителни гаранции за правата и интересите на упълномощителя са установени с разпоредбите на чл. 38 и чл. 43 ЗЗД - за да договаря сам със себе си или с друго лице, което също представлява, както и за да преупълномощи друго лице, пълномощникът следва изрично да е овластен за това от упълномощителя, като последният винаги може да оттегли пълномощното, а също и - директно - преупълномощаването, като предварителният отказ от това негово право е недействителен. Всички тези защитни механизми, уредени от закона, дават достатъчно гаранции за упълномощителя, че неговият интерес ще бъде съхранен, без да е необходимо да се извеждат по тълкувателен път несъществуващи нормативни изисквания за включване на задължителни реквизити в съдържанието на пълномощното, водещи единствено до ограничаване свободата не само на самия упълномощител и неговия пълномощник, но и на третите лица, които биха договаряли чрез последния .

   Извеждането по пътя на тълкуването на изисквания относно съдържанието на пълномощното, каквито законът не установява, не би увеличило правната сигурност в гражданския оборот, а напротив - съществено би застрашило правата и интересите на третите лица, които добросъвестно придобиват права по разпоредителни сделки или действия, извършени чрез пълномощник на насрещната страна. Анализът на съдебната практика сочи, че често очакванията на упълномощителя не се покриват с постигнатия от пълномощника му резултат при извършената от негово име разпоредителна сделка или действие. В такива случаи, в опит да отклони правните последици, настъпили директно в неговата правна сфера (чл. 36, ал. 2 ЗЗД), упълномощителят би могъл да се позовава на "непълнота" - на липса на "задължителен" реквизит (какъвто всъщност законът не изисква) в даденото от самия него пълномощно и да претендира, че сделката или действието са извършени без представителна власт - извън нейните предели (чл. 42 ЗЗД). По този начин той би се домогнал до една неследваща му се защита, а третото добросъвестно лице би понесло последиците от една от най-тежките санкции в гражданското право - недействителността, и то без възможност съдът да преценява, дали упълномощителят действително е увреден и дали неговият пълномощник и лицето, с което той е договарял, са добросъвестни или не. Подобен резултат сериозно би застрашил правната сигурност в гражданския оборот, като пред правата на третите лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника и са се доверили на това, което упълномощителят е изявил в пълномощното (чл. 39, ал. 1 ЗЗД не случайно изрично сочи третите лица), се предпочетат "права" на представлявания, каквито той няма. Рискът, който упълномощителят поема, избирайки своя пълномощник и очертавайки обема и границите на учредената му представителна власт, следва да се поеме от самия него, а не неоправдано да се възлага на третото лице, което е действало добросъвестно(в горния смисъл относно тълкуването и приложението на закона е Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК, докладчик съдията Б. Ц.).

Изхождайки от горните указания на ВКС относно тълкуването на закона ,Окръжен съд-В. приема ,че в обжалваното решение районният съд не се е постарал да тълкува и разкрие действителния смисъл на волята на упълномощителя ,а само структурата на документа и буквалния смисъл на някои думи (напр.думата „кандидатства“)при това изваждайки ги от контекста на пълномощното поради следното :

При цялата условност на класификацията Окръжен съд-В. приема в настоящия случай ,че е налице общото упълномощаване с елементи на специално упълномощаване ,като последното обаче не е насочено към ограничаване на представителната власт на упълномощителя ,а напротив –към разширяване на тази власт в случай,че законът или третото лице изискват изрично упълномощаване. Основополагаща е т.7 от пълномощното със следното съдържание : „Да ме представлява и защитава законните ми права и интереси пред всички държавни органи,длъжностни лица ,физически и юридически лица,организации и учреждения в Р Б. ,в това число НАП винаги ,когато упълномощеното лице намери за необходимо,вкл.да оформя и подписва от мое име и за моя сметка необходимите в тази връзка документи“.От текста на пълномощното е видно ,че упълномощителят е упълномощил упълномощения да извършва всякакви правни сделки и че никъде не е ограничил по какъвто и да било начин представителната власт на упълномощения ,поставяйки специални изисквания –предварително уведомяване ,поставяне на срок ,горна граница на паричните суми ,предмет на договаряне между упълномощения и третото лице ,поставяне на някакви предварителни параметри на евентуални договори (цена ,надлежно обезпечаване на евентуални вземанияи други подобни).Дори напротив ,с оглед законовите изисквания(напр.Чл.37 ал.3 ЗЗД относно сключването на договори,за които законът изисква нотариална форма ) и специалните условия ,поставяни от вътрешноведомствените актове относно формата и обема на представителната власт (застрахователни дружества,банки,държавни и общински служби и пр.) упълномощителят е положил всички необходими усилия да разпростре представителната власт и до всички възможни хипотези,при които може да се изисква изрично пълномощно.

От текста на пълномощното е видно ,че представителната власт на пълномощника не е ограничена до конкретни правни действия или сделки, които пълномощникът е овластен да извърши и че обемът на представителната власт не е ограничен по какъвто и да било начин .Упълномощеният е овластен да извършва всякакви сделки,включително и разпоредителни сделки с   имуществото на упълномощителя (включително да се разпорежда с негови недвижими имоти и да тегли без ограничение суми от банковите му сметки) ,като следва да се отбележи,че представителната власт не е ограничена дори и за действия, при извършването на които е налице най-голяма опасност от злепоставяне на интересите на упълномощителя - сделки с безвъзмезден характер , дарения, даване на безлихвен заем, учредяване на обезпечение за чуждо задължение, отказ от права, опрощаване на задължения, разпоредителни сделки срещу гледане, издръжка или друга алеаторна престация, както и други такива с оглед на личността и пр. ).Ограничения в представителната власт на упълномощения нито са изброени изчерпателно и поотделно,нито чрез използването на родови понятия ,нито се следват от общия смисъл на пълномощното или на отделни негови клаузи .

След като е упълномощил представлявания да сключва всякакви правни сделки (измежду които изрично е посочил да кандидатства за банкови кредити поради наличните законови изисквания представителството пред банки да е изрично и с нотариална заверка на подписа),след като е дал на упълномощения правото да тегли без ограничение суми от банковите му сметки и по никакъв начин не е ограничил представителната му власт ,е очевидно и че упълномощителят е изявил воля упълномощеният да извърши всички правни действия между кандидатстването за банков кредит и тегленето на сумите по кредита от съответната банкова сметка.*** ,че след като упълномощеният изрично е упълномощен за по-голямото (да тегли суми от влогове) и че след като представителната му власт не е ограничена ,то упълномощеният е упълномощен и за по-малкото (да сключва съответните договори ,по силата на които се превеждат суми в банковите сметки).

При тълкуването на волята на упълномощителя се установява по несъмнен начин,че последният е овластил упълномощения с целия обем права,с които се упълномощава един търговски пълномощник (Чл.26 ал.1 ТЗ) ,включително и с правото да отчуждава и обременява с тежести недвижими имоти (Чл.26 ал. 2 ТЗ).При липса на други указания пълномощникът се счита за упълномощен да извършва всички действия ,свързани с обикновената дейност на търговеца (какъвто е земеделския производител). При даването на такъв огромен обем от правомощия на упълномощения е неправилен направения от районния съд извод ,че обемът на представителната власт е сведен само до т.н. обикновено пратеничество,т.е.до извършване само на изрично уговорени и детайлно дефинирани правни действия ,при които упълномощеният е лишен от правото на каквато и да било преценка ,а следва само да предаде волята на упълномощителя .

С оглед на горното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта,в която е отхвърлен главния иск и да се постанови решение,с което този иск да се уважи изцяло.

 

ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ.301 ТЗ

 

След като е приел ,че договорът за заем е недействителен поради липса на съгласие ,Районният съд е следвало да разгледа развитите от ищеца доводи относно приложението на Чл.301 ТЗ .Районният съд е приел лаконично ,че“ доводите на ищеца районния съд приема за неоснователни. По аргумент от чл. 2 ТЗ съдът приема, че ответникът не е търговец по смисъла на чл. 1 ТЗ и че разпоредбата на чл. 301 ТЗ е неприложима по отношение на ответника“. Съдът не е посочил точно коя от трите хипотези на Чл.2 ТЗ има предвид ,но е очевидно ,че се е позовал на разпоредбата на Чл.2 т.1 ТЗ ,по силата на която физическите лица,занимаващи се със селскостопанска дейност ,не са търговци.Районният съд не е обсъдил доводите на ищеца /л.53-54 от делото/относно качеството на ответницата на търговец и оттам търговския характер на сделката и приложимото в случая право в отношенията между страните и по отношение на упълномощителната сделка.Неговият правен извод е незаконосъобразен поради следното :

Ответницата е физическо лице, регистрирано като земеделски производител и БУЛСТАТ от 17.08.2005 г., водещо счетоводство, действащо като осигурител и работодател(в тази насока е представеното от ищеца фирмено досие –л.60-63 от делото), занимаващо се със селскостопанска дейност, поради което тя се счита за търговец по силата на Чл.1 ал.3 ТЗ ,обявяващ за търговец всяко лице ,образуващо предприятие,което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин .Дефиниция на "земеделски производител“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на Закона за подпомагане на земеделските производители, според която такива могат да бъдат физически или юридически лица, които произвеждат непреработена и/или преработена продукция от животински и/или растителен произход . Земеделският производител се занимава по занятие с тази дейност, обемът и обхватът на която изискват тя да се води по търговски начин по смисъла на Чл.1 ал.3 ТЗ. Професионалната дейност, която осъществява земеделският производител е т. нар. "земеделска дейност" и съгласно § 1, т. 25 от ДР на ЗПЗП това е производството на земеделски продукти, включително прибиране на реколтата, добив на мляко, отглеждане и развъждане на селскостопански животни за земеделски цели и / или поддържане на земята в добро земеделско и екологично състояние.

За разлика от тях, селскостопанските производители, които съгласно чл. 2 ТЗ не са търговци, извършват дейността единствено с личен труд, за подпомагане на домакинството.

Договорът за заем обслужва професионалната/търговска дейност на ответницата в качеството и на регистрирана земеделски производител , извършващ земеделска дейност по занятие, поради което сключеният между нея и ищцовото търговско дружество, договор е търговска сделка.При тълкуване на цялостния обем от права,предоставени на ответника ,е очевидно ,че пълномощното е дадено за обслужване на дейността на ответницата като земеделски производител .Това качество е изрично посочено в т.1 от пълномощното и е очевидно ,че заемът е даден за обслужване на дейността на ответника като земеделски производител (превеждайки сумите по банковата сметка на ответника,ищецът е съзнавал ,че превежда сумите на ответника в качеството му на земеделски производсител-факт,който изрично е отразен в банковия превод –л.18 от делото). Целта на регистрацията на ответницата по Закона за подпомагане на земеделските производители е подпомагане от страна на държавата и европейските институции на производството на земеделска продукция с цел нейната продажба,тъй като обемът на произведената продукция надхвърля многократно нуждите на земеделския производител и неговото семейство и очевидно налага реализацията на продукцията на пазара.

От целите на закона ,дефинирани в чл.2 от същия ,е очевидно ,че целта на подпомагането не е финансово облекчаване на селските стопани за развитието на затворено натурално стопанство за задоволяване на нуждите от селскостопанска продукция на селските стопани и техните семейства ,а създаването на търговци -ефективни земеделски и горски стопанства и на конкурентоспособна хранително-вкусова промишленост-/Чл.2 т.1 от закона/, повишаване доходите на земеделските производители от продажба на земеделска продукция-/Чл.2 т.7 от закона/.По силата на Чл.11 ал.1 от закона Д. ф. „З.“ подпомага земеделските производители за инвестиции в земеделието и за производство и преработка на местна земеделска продукция не за лични нужди ,а с цел продажба на вътрешния и външните пазари/.В този смисъл напр решение № 161 от 12.06.2013 г. на ВнАС по в. т. д. № 261/2013 г./.

С оглед на гореизложеното Районният съд е следвало да приложи разпоредбата на Чл.301 ТЗ дори при достигането до неправилния извод ,че договорът е сключен при липса на представителна власт .

 

ПО ОТНОШЕНИЕ НА НЕУСТОЙКАТА

С оглед неоснователността на главния иск Районният съд е приел,че неоснователен е и акцесорния иск за установяване на вземане в размер на 14 267.83лв. -неустойка с пр. осн. чл. 92 ал.1 ЗЗД.Такава следва да се присъди с оглед уважаване на гланвия иск.

В писмения отговор на исковата молба ответникът е развил подробни доводи относно прекомерността на неустойката .Окръжен съд-В. намира доводите за неоснователни поради следното :

Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност.

Съгласно чл. 309 ТЗ не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. Правилото на чл. 309 ТЗ има специален характер, доколкото се прилага единствено и само при търговски сделки, сключени между търговци и дерогира правилото за намаляване на неустойката по чл. 92, ал. 2 ЗЗД извън случаите когато задължението е изпълнено неправилно или отчасти.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.

Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии:

- естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;

- дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.;

- вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;

- съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.

При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави.

Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди.

Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK /.

В конкрентия случай е уговорена неустойка в размер на 0,2% на ден или две хилядни от дължимата сума на ден или 20 лв.на ден върху целия размер на главницата.Окръжен съд-В. приема ,че този размер на неустойката не излиза извън размера на присъщата ѝ санкционната функция .В конкретния случай размерът на претендираната неустойка е по-голям от главницата ,но това се дължи единствено на недобросъвестното поведение на длъжника ,продължителния период на неизпълнението и факта ,че е налице пълно неизпълнение.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ

С оглед изхода на делото ЗП В.Б.Й. с ЕГН **** следва да бъде осъден да заплати "Т. М. Б." ЕАД с ЕИК.., със седалище и адрес на управление гр. С. бул… всички разноски по производството ,включващи :

- сумата 590.36лв. разноски по ч.гр.д. № 781/2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 698/08.12.2017г. по ч. гр. дело № 781/2017г. по описа на Районен съд-Б. ;

-разноски пред Районен съд-Б. ,включващи сумата от 485,35 лв.държавна такса ,заплатена по сметка на Районен съд-Б. и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.и

-разноски пред Окръжен съд-В. в размер на 497,16 лв.за държавна такса .

Водим от горното и на основание Чл.270 ал.3 и Чл.271 ГПК Съдът

 

Р   Е   Ш И :

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 134 от 27.06.2018 година, постановено по гр.д. № 62/2018 г. по описа на Районен съд – Б. В ЧАСТТА МУ ,в която е обявявен за недействителен, поради липса на представителна власт договор за заем в размер на 10 000.00лв., сключен на 18.11.2015г. между "Т. М. Б. ЕАД с ЕИК.. със седалище и адрес на управление гр. С., бул.. и ЗП В.Б.Й. с ЕГН ***** представлявана от И. Б. И. с ЕГН *****- пълномощник /пълномощно рег. № 8413; 8414/01.09.2011 г. на нотариус Б. Т./ на заемателя ЗП В.Б.Й. с ЕГН **** на осн. чл. 42 ал.2 ЗЗД и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО в тази му част.

ОТМЕНЯ изцяло решение № 62 от 27.06.2018 година, постановено по гр.д. № 62/2018 г. по описа на Районен съд – Б. в останалата му част ,вместо което ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА ЗП В.Б.Й. с ЕГН ***** да заплати НА "Т. М. Б." ЕАД с ЕИК., със седалище и адрес на управление гр. С., бул…   сумата от 10 000.00лв. - неиздължена сума по договор за заем сключен на 18.11.2015 г., 14 267.83лв. - неустойка с правно основание чл. 92 ал.1 ЗЗД за периода 17.12.2015г. - 07.12.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.12.2017г.

ОСЪЖДА ЗП В.Б.Й. с ЕГН ***** да заплати НА "Т. М. Б." ЕАД с ЕИК., със седалище и адрес на управление гр. С. бул..:

- сумата 590.36лв. разноски по ч.гр.д. № 781/2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 698/08.12.2017г. по ч. гр. дело № 781/2017г. по описа на Районен съд-Б. ;

-разноски пред Районен съд-Б. ,включващи сумата от 485,35 лв.държавна такса ,заплатена по сметка на Районен съд-Б. и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.и

-разноски пред Окръжен съд-В. в размер на 497,16 лв.за държавна такса .

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на препис.

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                ЧЛЕНОВЕ :1/

 

                                                                                              2/