ВГРД № 193-2018

Решение по Гражданско дело 193/2018г.

Р   Е   Ш   Е   Н   И Е № 59

 

Гр.Видин

 

12.07.2018

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на  единадесети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                            Председател : Д. М.

                                                    Членове :1. С. С.

                                                                      2.Г. Й.

при секретаря   .................................................................... и с участието на прокурора.....................................................................

изслуша докладваното от съдията Й. гр. дело №193    по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

 

          

Производството е по Глава 20 ГПК (въззивно обжалване).

С Решение №112/13.03.2018 г. по гр.д.№2055/2017 г. на Районен съд-Видин е предоставено  упражняването на родителските права върху малолетното дете А. К. Щ. от гр.В., ул."П. Е.", № …, ет.. с ЕГН ********** на нейната майка и законен представител П.М.С. *** с ЕГН **********, като бащата К.К.Щ. *** с ЕГН ********** ще има право на лични контакти с детето си А. К. Щ. всяка първа и трета събота и неделя от месеца, от 09.00 ч. на съботния ден, до 18.00 ч. на неделния ден, както и един месец през лятото, когато майката не ползва платен годишен отпуск, като бащата следва да взима и оставя детето от дома на майката.

Постановено е местоживеенето на детето А. К. Щ. да е при майка й П.М.С..

Осъден е К.К.Щ. *** с ЕГН ********** да заплаща на дъщеря си А. К. Щ., чрез нейната майка и законен представител П. М. С. месечна издръжка в размер 150.00лв. считано от 31.07.2017 г. до отпадане или изменение на основанието за заплащането й, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска, като е отхвърлен иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 200.00 лв., като неоснователен.

Осъден е К.К.Щ. ***   Т.,   ул."П.",   №   …   с   ЕГН   ********** да заплаща на дъщеря си А. К. Щ., чрез нейната майка и законен представител П.М.С., месечна издръжка за минало време в общ размер на 1800.00 лв., считано от 31.07.2016г. до 31.07.2017г. /или по 150,00 лева месечно/, ведно със законната лихва от датата на влизане на решението в сила до окончателното му изплащане, като е отхвърлен иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 2400 лв., като неоснователен.

Осъден е К.К.Щ. да заплати в полза на бюджета на Съдебната власт по сметка на РС-Видин държавна такса върху уважените искове за издръжка в общ размер от 288.00 лв. /двеста осемдесет и осем лева/, а така също и 5 лв. - в случай на служебно издаване на изпълнителен лист

Осъден е К.К.Щ. *** с ЕГН ********** да заплати на П.М.С. *** с ЕГН **********, сумата от 300 /триста/ лева разноски за представител по делото.

 

Решението е обжалвано от 0. С.-адвокат ВТАК,упълномощен от К.К.Щ. *** с ЕГН********** частично .

Поддържа се ,че производството е по реда на чл.127 ал.2 от СК относно определяне упражняването на родителските права върху малолетното дете А. К. Щ. от ищцата, определяне режим на лични контакти с детето за бащата К.Щ. и определяне на издръжка за малолетното дете. С отговора на исковата молба били оспорени предявените искове и били предявени реципрочни на предявените искове. В съдебно заседание с оглед интересите на детето и съобразявайки се с възрастта му и изградените му житейски навици към момента по желание на ответника насрещните искове били оттеглени изцяло. По същество първоинстанционният състав след изслушване на свидетели ,посочени от всяка една от страните ,правилно бил кредитирал техните показания и бил съобразил съдебният си акт с тях. С оглед доказателствата по делото и приетият социален доклад съдът правилно бил решил упражняването на родителските права да бъде предоставено на майката, като местоживеенето на детето се съобрази с това, като с настоящата жалба не се оспорва решението в тази му част.

С исковата молба, а и в самия процес ищцата не направила изрично искане за определяне на режим на лични отношения с ответника. Противно на това в отговора на исковата молба, а и в съдебно заседание от страна на ответника била изявена категорична воля в това отношение съобразена с географската отдалеченост на местоживеенето на детето и ответника и възможността те да имат реални лични контакти. В тази насока въззивникът не е съгласен с атакуваното решение тъй като съдът без да обсъжда това и без да има изрично искане на ищцата за това немотивирано приел, че следва да определи обичайния за съдебната практика режим за лични отношения с детето.

На трето място при определяне размера на издръжката правилно било преценено, че ответникът има морално и законово задължение да заплаща ежемесечна издръжка за малолетното си дете. Също така съобразявайки се с потребностите на детето към момента и здравословното му състояние, съдът правилно бил определил размера на дължимата издръжка. Неправилно се сочело, че по делото не били ангажирани доказателства относно невъзможност за даване на издръжка. Такива били представени още с отговора на исковата молба, а именно удостоверение на НАП изх. №040191701472807/14. 09.17 г. за доход на Щ., откъдето било видно ,че през последните няколко години преди ИМ същият е трайно безработен и няма никакви доходи. Поради това се обжалва решението в частта , с която въззивникът е осъден да заплати издръжка за една година назад считано от датата на предявяване на иска, а именно от 31.07.2016 година. Във връзка с това, че въззивникът е в активна трудоспособна възраст и имайки моралното и законово задължение да осигурява издръжка на детето си, той не се противопоставял да заплаща издръжка след влизане решението в сила, но бил в обективна невъзможност поради липсата на доходи да заплати такава за една година назад ,считано от датата на подаване на ИМ и за това обжалва решението в тази му част.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК се иска да се отмени решението в атакуваните части и да се реши спора досежно тях по същество.

          Въззивникът не се явява в в с.з.

          Въззиваемият оспорва жалбата чрез своя процесуален представител адв.Василев .

 

След като взе предвид събраните по делото доказателства ,Съдът приема за установено от фактическа страна следното :

Производството по делото е по реда на чл.127, ал.2 СК.

Образувано е по исковата молба на П.М.С. с ЕГН ********** *** срещу К.К.Щ. с ЕГН ********** ***, с която се иска от Съда да постанови решение, с което да постанови родителските права върху малолетното дете А. К. Щ. да се упражняват от майката, да бъде определен режим на лични контакти на детето с неговия баща, както и да бъде осъден ответника да заплаща издръжка в размер на 200 лв. месечно на малолетното дете А.

Ответникът чрез процесуалният си представител, в срока за отговор представя такъв, като оспорва предявените искове.Ответника предявява и насрещен иск за упражняване народителските права по отглеждане и възпитание на детето А., определяне на местоживеенето на детето при бащата,както и за режим на лични контакти за майката и определяне^на месечна издръжка за детето, която да бъде изплащана от майката,който иск е оттеглен в хода на производството.

От представеното по делото удостоверение за раждане, издадено въз основа на акт за раждане № 0240/02.06.2006г, е видно, че малолетната А. К. Щ. е родена на 30.05.200бг. с родители майка П.М.С. и баща К.К.Щ..

От свидетелските показания на свид.Ц. А. Ц. се установява, че за детето се грижи неговата майка, а така също и че бащата няма връзка с майката на детето и че същия не полага каквито и да е било грижи за него, както и че не участва в издръжка му. От свидетелските показания на свид.Д. М. Щ. се установява, че от осем години родителите на детето са разделени и бащата няма връзка с детето, понякога изпраща колети с дрехи и храна, не изпраща парични записи, понякога се чуват с майката по телефона. Съдът дава вяра на показанията на свидетелите, тъй като същите са непротиворечиви и кореспондират на останалите доказателства.

В приложения по делото социален доклад е посочено, че грижи по отглеждането и възпитанието на детето полага майката С., подпомагана от своята баба по майчина линия и че условията са подходящи за отглеждане на дете, като базовите потребности на детето са задоволени и А. е подсигурена от подслон, храна и дрехи.  

Така установената фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от събраните по делото доказателства и по същество не се оспорва от страните –последните спорят единствено относно приложението на материалния закон.

При така установената фактическа обстановка Видинският окръжен съд приема за установено от правна страна следното :

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К. В. и Е. В. по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

   Второинстанционното производство е ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

   Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.

       В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страни и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалби се явява неоснователна, поради следните съображения:

Съгласно чл.127 ал.2 СК, когато родителите не живеят заедно и не постигнат споразумение относно местоживеенето надетето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му, спорът се решава от районния съд.   

В процесния случай е безспорно, че родителите на детето А. не живеят заедно и не поддържат контакти помежду си. От ангажираните доказателства се установява, че грижите за детето по отглеждането, възпитанието и издръжката му, са полагани изключително от майката. Налице са данни, че бащата на детето не изпълнява задълженията си, във връзка с отглеждането му.

Районният съд е приел по отношение на упражняването на родителските права,че последните следва да бъдат предоставени на майката, като местоживеенето на детето се съобрази с този факт. С оглед обстоятелството, че няма изрично искане от ищцата за определяне режим на лични отношения на ответника с детето, районният съд е приел, че следва да се определи обичайния за съдебната практика такъв, а именно: всяка първа и трета събота и неделя от месеца, от 09.00 ч. на съботния ден, до 18.00 ч. на неделния ден, както и един месец през лятото, когато майката не ползва платен годишен отпуск, като бащата следва да взима и оставя дететогот дома на майката.

Решението в тази му част не е обжалвано ,влязло е в законна сила и не е предмет на въззивната проверка.Въззивникът твърди във въззивната жалба,че не е съгласен с атакуваното решение ,тъй като съдът, без да обсъжда това и без да има изрично искане на ищцата за това, немотивирано бил приел, че следва да определи обичайния за съдебната практика режим за лични отношения с детето.Доводите в тази насока са неоснователни ,тъй като при тези дела съдът е длъжен служебно да се произнесе относно режима на лични отношения ,а от друга страна липсва петитум във въззивната жалба относно това как следва да се определят личните отношения на бащата с детето .

По отношение претенцията за издръжка на детето районният съд е приел,че същата е в размера, в който е поискана и е присъдил издръжка в по-нисък размер ,като е изложил подробни доводи в това отношение. Решението в тази му част относно дължимата месечна издръжка не е обжалвано ,влязло е в законна сила и не е предмет на въззивната проверка.

Районният съд осъдил ответника да заплаща на малолетното си дете, чрез неговата майка и законен представител ежемесечна издръжка в размер на 150,00 лв., считано една година назад от датата на предявяване на иска-31.07.2017г, а именно от 31.07.2016г. до настъпване на обстоятелства, обуславящи изменението или прекратяването на задължението за издръжка, като в останалата част на иска до претендирания размер от 200.00 лв. същия е отхвърлен като недоказан.

Решението е обжалвано в частта ,в която въззивникът е осъден да заплаща издръжка ,считано една година назад от датата на предявяване на иска-31.07.2017г.,като изтъква ,че той не е в състояние да заплати издръжка за минало време с оглед на обстоятелството ,че няма доходи .Доводът е неоснователен ,тъй като съгласно чл. 143, ал. 2 от СК родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си .Възможността да се претендира издръжка за минало време най-много за една година преди предявяването на иска е предвидена в закона (Чл.149 СК ) и липсата на доходи не освобождава родителя за заплаща издръжка по силата на Чл.143 ал.2 СК.

Въззиваемата страна не претендира заплащането на разноски пред въззивната инстанция,поради което такива не следва да се присъждат .

Водим от горното и на основание Чл. 272 ГПК Съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №112/13.03.2018 г. по гр.д.№2055/2017 г. на Районен съд-Видин.

Решението е окончателно.

 

               ПРЕДСЕДАТЕЛ :                               ЧЛЕНОВЕ :