ВГРД № 170-2018

Решение по Гражданско дело 170/2018г.

Р   Е   Ш   Е   Н   И Е № 57

 

Гр.Видин

 

 

09.07.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на четвърти юли две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                            Председател : Д. М.

                                                     Членове :1.С. С.

                                                                       2.Г. Й.

при секретаря       ......................................................................................... и с участието на прокурора.....................................................................

изслуша докладваното от съдията Й. гр. дело № 170     по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

           Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.

          С Решение №213/02.05.2018 г. на Районен съд-Видин, постановено по гр.д № 3361/2017 г. е осъдена П. на Р. Б. с адрес гр. С., бул.В. №. да заплати на П.Н.И. с ЕГН ********** с адрес: *** сумата от 2 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконно привличане като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 149, ал.2, т.4 във вр. с ал.1 от НК , по което обвинение е признат за невиновен с влязла в сила на 08.06.2017г. присъда по НОХД №4/2017г.на КРС, ведно със законната лихва, считано от 09.06.2017г. до окончателното издължаване, като искът до пълния претендиран размер над присъдената сума до сумата от 10 000.00 лева е отхвърлен.

Осъдена е П. на Р. Б. с адрес гр. С., бул.В. №.   да заплати на П.Н.И. с ЕГН ********** с адрес: *** сумата от 1 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от незаконно привличане като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 149, ал.2, т.4 във вр. с ал.1 от НК , по което обвинение е признат за невиновен с влязла в сила на 08.06.2017г. присъда по НОХД №4/2017г.на КРС, ведно със законната лихва, считано от 09.06.2017г. до окончателното издължаване, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение по НОХД №4/2017г.на КРС, ведно със законната лихва, считано от 09.06.2017г. до окончателното издължаване.

Осъдена е П. на Р. Б. с адрес гр. С., бул.В. №. да заплати на П.Н.И. с ЕГН ********** с адрес: *** разноски по делото в общ размер от 147.90 лева.

          Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от от Ц. И. ***   процесуален п-л на П.Н.И. .Поддържа се във въззивната жалба,че решението на ВРС в частта ,в която е определил размер на пресъдено обезщетение за претърпяни неимуществени вреди ,е неправилно.Съдът бил нарушил чл. 52 ЗЗД .Пресъденото обезщетение не обезщетявало претърпяните неимуществени вреди, настъпили вследствие   повдигнато обвинение за „най –гнусното“ престъпление, визирано в НК.Иска се да се измени решението на ВРС   и да се уважи претенцията на ищеца в пълен размер.

          Въззивникът поддържа въззивната жалба в с.з.

Срещу решението е подадена въззивна жалба и от Л. Ц.-прокурор при РП - Видин,гр. Видин, ул. „Д." №… ,като решението се обжалва в частта му, в която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на П.Н.И., с ЕГН **********, с адрес: ***, както следва :сумата от 2000,00лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконно привличане като обвиняем за извършване на престъпление по чл.149, ал.2, т.4 във вр. с ал.1 от НК, по което обвинение е признат за невиновен с влязла в сила на 08.06.2017г. присъда по НОХД № 4/2017г. на КРС,ведно със законната лихва считана от 09.06.2017г. до окончателното издължаване и      сумата от 1000,00лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от незаконно привличане като обвиняем за извършване на престъпление по чл.149, ал.2, т.4 във вр. с ал.1 от НК, по което обвинение е признат за невиновен с влязла в сила на 08.06.2017г. присъда по НОХД № 4/2017г. на КРС,ведно със законната лихва считана от 09.06.2017г. до окончателното издължаване,изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение по НОХД№4/2017г. на КРС,както и в частта му, в която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на П.Н.И., с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 147.90лв. - разноски по делото.

Поддържа се ,че районният съд бил допуснал нарушение     на     материалния     закон и необоснованост .Съдът бил приложил неправилно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. При прилагането на критерия „справедливост" при определяне на размера на обезщетенията за претърпени неимуществени вреди, ВРС бил нарушил закона, като бил завишил същите. Размерът на присъдените обезщетения за неимуществени вреди не съответствал на събраните по делото доказателства. Наказателното производство било протекло в разумни срокове. Неимуществените вреди представлявали сериозно засягане на личността и достойнството на лицето, изразявали се в търпенето на болки и преживяване на страдания, но в тежест на ищеца било да докаже твърдените вреди, размера и връзката им с повдигнатото обвинение. Необосновано и неоснователно съдът бил кредитирал показанията на доведената от ищеца свидетелка, в частта относно търпенето на болки,страдания и притеснения като не бил обсъдил приятелските отношения, в които свидетелката се намира с него и евентуално нейната заинтересованост от изхода на делото. Поддържа се ,че не било доказано и самото засягане на личността и достойнството на ищеца, тъй като от показанията на свидетелката Недялкова по делото било видно, че никой в селото не бил повярвал, че ищецът е извършил деянието ,за което му е било повдигнато обвинение и че отношението на хората към него не се било променило.

От друга страна на ищеца било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.149, ал.2, т.4 от НК на 15.12.2016г., като на същия била взета най-леката мярка за неотклонение „Подписка". Месец по-късно на 09.01.2017г. по отношение на същия бил внесен обвинителен акт от РП-Кула. Нямало доказателства спрямо ищеца да е била прилагана най-тежката мярка за неотклонение "задържане под стража". Горепосочените факти сочели на много ниска степен на увреждане.С оглед неоснователността и недоказаността на претенцията на ищеца за неимуществени вреди, то решението на Съда досежно присъдените в негова полза разноски също се явявало в нарушение на закона, тъй като такива следвало да се дължат, ако искът е доказан по основание и размер.Иска се да се постанови решение, с което да се отмени атакуваното решение на ВРС като неправилно и след като се разгледа спора по същество,да се постанови друго, с което да се отхвърлят изцяло претенциите на ищеца П.Н.И., с ЕГН **********, с адрес: *** като неоснователни и недоказани по основание и размер.

Въззивникът поддържа въззивната жалба в с.з.

         

          Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено следното :

 

Делото пред Районен съд-Видин е образувано по искова молба от П.Н.И. *** против П. на Р.Б., с която е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за причинени имуществени и неимуществени вреди.Претенцията на ищеца произтича от това, че срещу него е било повдигнато обвинение за умишлено престъпление по чл. 149, ал.2, т.4 във вр. с ал.1 от НК по ДП № 291 ЗМ 239 /2016г. по описа на РУ - Кула. РП Кула внесла обвинителен акт, и било образувано НОХД № 4/2017г. по описа на КРС. С присъда №3/02.03.2017г. по същото дело ищецът бил признат за невиновен по повдигнатото обвинение. Присъдата била потвърдена от ВОС с решение по ВНОХД № 100/2017г.В производството ищецът ползвал адвокатски услуги, като заплатеното възнаграждение било в размер на 1000.00 лева.Поддържа, че заради повдигнатото обвинение ищецът бил претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в чувство на омерзение и едновременно страх от повдигнатото обвинение в извършването на едно гнусно престъпление, което не бил извършил. Скоро се разбрало за повдигнатото обвинение, тъй като населеното място .в което живеел, е малко и съгражданите на ищеца започнали да говорят, да го коментират и да го гледат с погнуса и презрение. Хората го избягвали и престанали да общуват с него. Ищецът престанал да излиза , затворил се в себе си , сънувал кошмари, стресът се отразил на физическото и психическото му състояние -безсъние, депресия тревожност, чувство на срам, изолация и безсилие.Имало моменти, в които мислел за самоубийство.

Иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответната страна да му заплати сумата от 10 000.00 лева. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, подробно описани в исковата молба, както и сумата 1000.00 лева обезщетение за претърпените имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното плащане   .

Представителят на ответника П. на Р. Б. е оспорил предявените искове като неоснователни и недоказани. Навежда доводи, че не са налице доказателства, които да установят действително претърпените вреди като пряк и непосредствен резултат от обвинението. Недоказани са твърденията за психически тормоз и получени здравословни проблеми, вследствие на повдигнатото обвинение. Сочи още, че размерът на претенцията е силно завишен. Сочи ,че разследването е водено и приключило в разумни граници, като му е взета най-леката мярка за неотклонение.

По делото са събрани писмени и гласни доказателства. Приложени са ДП № 291 ЗМ 239 /2016г. по описа на РУ - Кула, НОХД № 4/2017г. по описа на КРС и ВНОХД № 100/2017г.по описа на ВОС.

 

Видинският окръжен съд след преценка на събраните доказателства по отделно и в съвкупност, намира следното от фактическа страна:

От приложеното към настоящото дело ДП № 291 ЗМ 239 /2016г .по описа на РУ - Кула се установява, че с Постановление от 15.12.2016г. разследващия орган е привлякъл в качеството му на обвиняем П.Н.И. за престъпление по чл. 149. ал.2, т.4, във вр. с ал.1 от НК за това, че на 11.09.2016г. в с.Б., общ.Видин извършил действия с цел да възбуди полово желание без съвкупление по отношение на лице , ненавършило 14 годишна възраст- малолетната Ц. Д. Б., ЕГН: ********** от с.Б., изразяващо се в стискане и опипване по гърдите и опипване на задните части, седалище и интимните и части, като блудството е извършено чрез използване на положение на зависимост и надзор. Със същото постановление на И. е взета мярка за неотклонение „подписка".

С присъда №3/02.03.2017 г.по НОХД №4/2017г по описа на КРС съдът е признал П.Н.И. за невинен в извършването на престъплението. С решение № 62 от 08.06.2017г. по ВНОХД № 100/2017г.по описа на ВОС е потвърдена присъдата на КРС .

Разпитаната по делото свидетелка В. Ц. Н. посочва, че е жител ***, но живее в гр.Видин,че познава ищеца, който от година извършвал строителни дейности в къщата на свидетелката. Сочи,че бил много добър, грижовен и обичан от децата си баща,че бил добър син и че полагал грижи за болната си майка. Знае, че ответникът бил съден за опит за сексуален контакт с малолетно дете и че цялото село знаело това. Ищецът П.И. бил много притеснен и се срамувал от хората, много тежко преживял обвинението,притеснявал се от съседите,имал голямо чувство за справедливост и се влошило здравето му, бил и на лечение в болницата, имал отпадналост, главоболие, високо кръвно. Хората го познавали и като човек, и като работник и свидетелката мисли, че не повярвали , че той може да извърши такова нещо. Сочи, че ищецът е преди всичко съвестен човек , има прекрасни отношения с децата си, и с когото и да разговаря свидетелката в селото, страхотно го уважават и никой не вярва за това. в което е бил оклеветен.

 

          При така установената фактическа обстановка Съдът намира са установено от правна страна следното :        

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К. В. и Е. В. по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

 Второинстанционното производство е ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

   Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.

       В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираните срещу него въззивни жалби са подадени в преклузивния срок, от надлежни страни и при наличие на правен интерес, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, въззивните жалби се явяват неоснователни поради следните съображения:

Пред районния съд са предявени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за сумата от 10 000.00 лева. представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконно привличане като обвиняем за извършвано престъпление по чл. 149, ал.2. т.4 във вр. с ал.1 от НК, по което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 4/2017г. по описа на КРС. потвърдена с решение по ВНОХД № 100/2017г.на ВОС

От доказателствата по делото е установено по безспорен начин , че ищецът е оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт. Производството в досъдебната и съдебна фаза е продължило около шест месеца. На ищеца е била взета мярка за неотклонение „подписка“, която е отменена с влизане в сила на оправдателната присъда. Следователно в процесния случай безспорно е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, като материалноправно основание за обезвреда е оправдаването на подсъдимия, което е основание за търсене на обезщетение за вреди.

Районният съд е анализирал задълбочено събрания по делото доказателствен материал и е достигвал до правилни изводи .На първо място е законосъобразен изводът ,че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,че отговорността на държавата, за действията на правозащитните органи е обективна и безвиновна, т.е. тя отговаря независимо дали органите, чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинили вреди.

В конкретния случай вредите са причинени от незаконните действия и актове на Прокуратурата, тъй като е било образувано досъдебно производство и ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление.Недоказаността на повдигнатото обвинение от страна на прокуратурата води до незаконност на предприетите за реализацията на наказателната отговорност на привлечения към наказателна отговорност процесуални действия. Обвинението е незаконно, когато неговата основателност не е доказана по предвидения в закона ред, както е в процесния случай.

На второ място при определяне размера на обезщетението районният съд съд правилно е съобразл критерия за справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.

Съгласно чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел II от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 г., които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 г., постановено по гр. д. № 1/1995 г. на Пленума на ВС залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие "справедливост" не е абстрактно такова. По своето естество "справедливостта" по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., постановено по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължително трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 г. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните в производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди.

Ищецът по иск с правно основание чл. 2 от ЗОДОВ може да претендира обезщетение за обичайните неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, без да ги описва подробно в исковата молба. Тогава не са нужни формални, външни доказателства за установяване на тези обичайни вреди, тъй като те настъпват винаги в резултат от наказателното производство. В този случай размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Когато ищецът претендира вреди над обичайните, които са обусловени от конкретни, специфични обстоятелства, той следва да ги посочи в исковата молба и безспорно да ги докаже. Съдът на свой ред трябва да се мотивира защо присъжда обезщетение над или под обичайния размер - така напр. в решение № 165 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 288/2015 г., III г. о.

 

В настоящия случай районният съд е анализирал внимателно всички правнорелевантни факти и е стигнал до правилен краен извод за размера на дължимото обезщетение.От ангажираните от ищеца доказателства -в тази насока са единствето свидетелските показания на свидетелката В. Ц. Н.,се установява, че ищецът се е чувствал дискомфортно от това, че му е повдигнато обвинение за извършено престъпление, че е бил много притеснен, много тежко преживявал обвинението и че се срамувал от хората ,че се влошило здравето му, че имал отпадналост, главоболие и високо кръвно. От събраните по делото доказателства обаче не може да се направи категоричен извод ,че причина за влошеното здравословно състояние на ищеца е единствено повдигнатото обвинение,освен това ищецът не е представил каквито и да било писмени доказателства относно влошеното си здравословно състояние ,предписани лекарства ,провеждани курсове на лечение и пр.

В хода на съдебното дирене не са събрани никакви доказателства относно твърденията в исковата молба относно това,че хората в селото започнали да гледат на ищеца с презрение и погнуса,че за тях той вече престанал да съществува като човек и че гледали на него като на животно,че му лепнали страшния етикет на педофил ,че дори близките му се дистанцирали от него,че бил разбит и личният му живот ,че бил доведен до състоянието да мисли за самоубийство.От показанията на свидетелката В. Ц. Н. се установява обратното ,а именно ,че повдигнатото обвинение не се е отразило значително върху репутацията на обвиняемия ,тъй като хората го познавали и не повярвали, че той може да извърши такова нещо ,че никой не повярвал на обвинението и че всички считали ,че ищецът е бил оклеветен.

Установява се от представените писмени доказателства, че на обвиняемия е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка".Районният съд правилно е отчел и неголямата продължителност на воденото наказателно производство -от 15.12.2016г. - датата на привличането на ищеца като обвиняем по ДП до 08.06.2017г. - датата на постановяване на решението от въззивната инстанция,че извършеният обем на процесуално- следствени действия с участие на ищеца е сравнително нисък и че същият е оправдан още на първата инстанция.

Анализът на практиката на ВКС налага извода ,че най-висок размер на обезщетение за причинените неимуществени вреди се присъждат на незаконно обвинени и задържани лица с висок обществен статус ,тъй като същите са широко известни и популярни и незаконосъобразните действия на прокуратурата водят до срив на общественото доверие в тези длъжностни лица ,както и в представляваните от тях институции . Незаконосъобразните действия на прокуратурата в тези случаи водят и до многобройни други крайно негативни последици –отстраняване от работа или уволняване ,оставане без доходи,невъзможност да се кандидатства за работа ,за която се изисква липсата на висящо наказателно производство ,забрана да се притежава огнестрелно оръжие ,изземване от съответните служби на МВР на законно притежаваното огнестрелно оръжие и мн.др.В конкретния случай не са налице такива несъставомерни последици от осъждането на ищеца ,които да са довели до сриване на доброто му име в обществото ,до невъзможност да започне работа ,за която законът изисква чисто съдебно минало или липсата на образувано наказателно производство или до други ограничения на правната сфера на ищеца ,предвидени в отделни закони и свързани с повдигането на обвинение за извършено престъпление от общ характер.

При тези обстоятелства районният съд правилно е приел , че доказаните по делото болки и страдания не са извън обичайните негативни чувства и изживявания в такива случаи , поради което е присъдил на ищеца обезщетение в размер на 2000,00 лева,който размер е съобразен със събраните по делото доказателства и с принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД .Развитите във въззивните жалби доводи относно присъждане на пълния размер на обезщетението ,респ.за изцяло отхвърляне на предявения иск въззивният съд намира за неоснователни .

Размерът на дължимото обезщетение е съобразен и с практиката на ВКС ,напр. с Решение № 41 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2208/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията С. Б., с което е присъдено обезщетение в размер на 2 500 лв. по дело ,по което срещу ищеца е повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1 пр. 1 НК и предприетото наказателно преследване е продължило около 5 години.

С Решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А. Б. е присъдено обезщетение в размер на 1 500 лв. в случай на продължило срещу пострадалия наказателно производство в рамките на 3 години при взета мярка за неотклонение "подписка" .

С Решение № 66 от 9.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2785/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Е. В. е присъдено обезщетение в размер на 3 000 лв. в случай на продължило срещу пострадалия наказателно производство по обвинение за грабеж в рамките на 2 години при взета мярка за неотклонение "парична гаранция“ ,при първоначално задържане за 24 часа и липса на проявления в здравословното и емоционално състояние на пострадалия ,по-големи от обичайните, които неизбежно съпътстват наказателната репресия.

По отношение на иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди Районният съд правилно е намерил същия за основателен,тъй като в задължителната практика на ВКС ,част от която районният съд е посочил /решение по гр. д. № 55/2009 г., решение по гр. д. № 563/2009 г., двете на IV г. о. , решение по гр. д. № 1651/2009 г., III г. о. , решение № 781 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 511/2010 г., IV г. о., ГК на ВКС /,че направените от ищеца разходи в хода на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда, представляват имуществена вреда, за която държавата му дължи обезщетение по чл. 4 ЗОДОВ. Видно от Договор за правна защита и съдействие по НОХД №4/2017г на КРС уговореното и внесено от ищеца възнаграждение е в размер на 1000.00 лева.

С оглед на горното съдът счита, че изводите на ВРС в обжалваното решение са правилни и напълно се споделят от настоящата инстанция, поради което същото следва да бъде потвърдено.

Страните не претендират разноски пред въззивната инстанция,поради което такива не следва да се присъждат.  

Водим от горното и на основание Чл.272 Съдът

 

Р   Е   Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №213/02.05.2018 г. на Районен съд-Видин, постановено по гр.д № 3361/2017 г.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на препис.

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ :                               ЧЛЕНОВЕ :1/

 

                                                                                            2/