ВГРД № 163-2018

Решение по Гражданско дело 163/2018г.

Р Е Ш Е Н И Е № 49

Гр.Видин

05.07. 2018

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВОС гражданско отделение в открито заседание на двадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател : Д** М**

Членове :1. СВ**С**

2.Г** Й**

при секретаря .................................................................... и с участието на прокурора.....................................................................

изслуша докладваното от съдията Й** гр. дело №163 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

С Решение №181/ 23.03.2018г., постановено по гражданско дело № 3397/ 2017 г. по описа на ВРС е осъден Д.Т.Т., ЕГН ***** да заплати на детето Д** Д**Т**, ЕГН ******, чрез неговата майка и законен представител М.Н.С., ЕГН **********,***, издръжка в общ размер на 800,00лева, за периода от 29.11.2016г. до 26.07.2017г., като искът в частите относно периода от 27.07.2016г. до 29.11.2016г. и до пълния претендиран размер е оставен без разглеждане като недопустим и е прекратено производството по делото в същите части относно период и размер.

Осъден е Д.Т.Т., ЕГН ***** да заплати на детето Д** Д** Т**, ЕГН *** чрез неговата майка и законен представител М.Н.С., ЕГН ****, сумата от 100,00лева направени разноски по производството, като искането в останалата част е отхвърлено като неоснователно.

Осъдена е М.Н.С., ЕГН ***, да заплати на Д.Т.Т., ЕГН ****Тринадесета" № 63, сумата от 66,67лева направени разноски по производството, като искането в останалата част е отхвърлено като неоснователно.

Осъден е Д.Т.Т., ЕГН **********,***, да заплати в полза на Районен съд гр. В** сумата от 50,00лв. за държавна такса върху присъдената издръжка.

Постановено е предварително изпълнение на настоящето решение в частта на присъдените издръжки.

Решението е обжалвано от Д.Т.Т.,ЕГН *****, с пост. адрес: *** чрез адв. пълномощник Д**Д**,като решението се обжалва само в осъдителната му част, с която Д.Т.Т. е осъден да заплати издръжка за минал период от 29.11.2016г. до 26.07.2017г., като се поддържа ,че решението в тази му част е неправилно и незаконосъобразно.Поддържа се ,че съдът неправилно бил осъдил жалбоподателя да заплати издръжка на малолетното си дете Д*Д* Т* за периода от 29.11.2016г. до 26.07.2017г. в общ размер от 800 лв. Обжалваното решение не почивало на събраните по делото доказателства, видно от мотивите на същото, като съдът приемал за установени дори обстоятелства, за които било безспорно между страните, че не са се осъществили.В мотивите на обжалвания акт се сочело: „Искът за издръжка в частта на периода от 29.11.2016г. до 26.07.2017г. е основателен. Не се представиха доказателства, че ответникът за този процесен период е давал средства за издръжка на детето. След като безспорно се доказа по делото, че детето живее при своята майка и тя полага грижи по отглеждането и възпитанието му, то ответникът следва да участва в издръжката му. " Горните констатации не отговаряли нито на действителното фактическо положение, нито на събраните по делото доказателства, включително дадените от майката на детето обяснения, че за периода от месец юли 2016г. до началото на месец март 2017 г. М.Н.С. и детето Д** са живеели в дома на семейството на жалбоподателя в с. Г**, ул. „Т**" №*, заедно с жалбоподателя и неговите родители, където и детето ,и тя били на издръжка на въззивника и неговото семейство.

В мотивите на решението първоинстанционният съд приемал от фактическа страна, че за процесния период „майката на детето е получавала 380,00 лева на месец помощ за отглеждане на дете... ", без да вземе предвид ноторно известни факти, свързани с познаването на нормативната база в страната (съгласно чл.53 от КСО), че доходи за майчинство в размера, посочен в обясненията на ищцата ,касаели само и единствено периода до навършване на 2-годишна възраст на детето, т.е до 03.10.2016г., чийто размер бил съгласно Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2016г. в законоустановен размер от 340 лв. След 03.10.2016г. майката на ищцата нямала право и следователно нямало как да е получавала каквито и да е обезщетения по НОИ във връзка с отглеждането на детето, с които средства твърдяла, че е участвала в общите разходи на домакинството, в което към онзи момент се е причислявало и детето Д**. След навършването на 2- годишна възраст на детето Д** единственият доход на М.С. били получаваните от нея детски надбавки в размер на 38 лв., както и самата тя сочела в подадената от нея молба от 25.05.2017г. по гр. дело №1001/ 2017г. по описа на ВРС. За този период и до началото на месец март 2017г. цялата издръжка на детето, включително неговата храна, облекло, както и посрещането на неговите неотложни, а и не толкова неотложни нужди, били поети изцяло от жалбоподателя и от неговите близки, при които са живеели. В този смисъл, основният източник на средства, с които било отгледано детето Д** до месец края на месец февруари 2017г. са били доходите на бащата Д.Т. и на бабата по бащина линия Д**Т**, която работела като старши учител в Детска градина №1 „Ж** П**"- гр. В**. Всички сметки за отопление, вода, интернет, както и за храна на семейството и на детето, били посрещани изцяло от жалбоподателя и от неговото семейство. Ищцата не била участвала по никакъв начин в посрещане на нуждите за домакинството, което било изцяло поето от майката на жалбоподателя Д** Т**, видно от дадените от нея показания в открито съдебно заседание. Като баба на детето по бащина линия, Д** Т** била помагала много при отглеждането на детето, както с фактически грижи, така и със средства. В този смисъл, всички нужди на детето от топлина, храна, облекло и др. за периода до месец март 2017г. били поети именно от жалбоподателя и неговото семейство и като бил приел обратното, първоинстанционният съд бил постановил като краен резултат едно неправилно решение.

От разпита на свидетеля Д**Т** били изложени обстоятелства, сочещи на невъзможност за предоставяне на издръжка на детето Д** за периода след напускането на М.С. на семейното жилище /м. март 2017г./. Вярно било, че издръжката като всяко парично задължение била „носимо" задължение, но същото нямало как да бъде изпълнено без съдействието на кредитора- практически не съществувал правен ред, по който издръжката да бъде заплащана без посочване на банкова сметка ***, на който да бъде изпращана, още повече при явното нежелание на М.С. да я получи. Установило се от разпита на свидетеля, че след месец март 2017 г. до края на релевирания период /а и понастоящем/ многократно са били връщани подаръци и средства за издръжка, които макар и да не представляват парична сума, сами по себе си имали материален характер и биха подпомогнали детето при неговото отглеждане.

Поддържа се ,че в рамките на релевирания период М.С. постоянно и категорично била отказвала да получава носените ѝ в дома ѝ в гр. В**, щайги с произведени в градината на жалбоподателя пресни плодове и зеленчуци, както и дрехи и играчки за детето, които значително биха я подпомогнали. Същото поведение било съчетано и с абсолютна невъзможност на жалбоподателя да се види с детето си при през периода м. март 2017г. до датата на постановяване на съдебното решение по гр.дело № 1001 / 2017г. на ВРС (а и понастоящем свиждането било съществено затруднено), което сочело на едно недобросъвестно поведение от страна на М.С. не само по отношение на родителските ѝ права и задължения, но и по отношение на завеждането на настоящото дело за издръжка.

Иска се да се има предвид при постановяване на решението изнесените в показанията на свидетеля Т** факти, а именно че през лятото на 2017г. от името на бащата Д. на М.С. е дала макар и с трудности , създадени от ищцата сумата от 50 лв. за детето.

Поддържа се ,че изготвеният по настоящото гражданско дело социален доклад на отдел „Закрила на детето"- В** изцяло не касаел релевирания в исковата молба период и в този смисъл не бил относим към предмета на делото. Социалният доклад по приложеното гр.дело №1001 по описа за 2017г. на ВРС съдържал повече данни и обстоятелства по предмета на настоящото дело, поради което се иска да бъде взет предвид при постановяване на решение по настоящото дело.

С искова молба, послужила за иницииране на гр. дело №1001 по описа за 2017г. на ВРС, М.Н.С. била предявила искова претенция за заплащане на издръжка в размер 130 лв. месечно на малолетното дете Д** Д* Т* за периода от датата на завеждане на исковата молба по същото дело №1001/ 2017г. на ВРС /10.04.2017г./ до отпадане или изменение на основанието за даването ѝ. С постигнато споразумение по същото дело ищцата се отказала от първоначално предявената си претенция за периода от 10.04.2017г. до 26.07.2017г.,поради което на самостоятелно основание се поддържа,че е недопустимо новото предявяване и поддържане на идентична претенция за заплащане на издръжка за периода от 10.04.2017г. до 26.07.2017г.

С оглед на всичко изложено се поддържа ,че Решение №181/ 23.03.2018г., постановено по гражданско дело № 3397/ 2017 г. по описа на В* районен съд е необосновано и неправилно и се иска да се отмени същото в обжалваната част .

Въззивникът поддържа жалбата в с.з.

Въззиваемият оспорва жалбата чрез своя процесуален представител.

След като взе предвид събраните по делото доказателства ,Съдът приема за установено от фактическа страна следното :

Пред районния съд е предявен иск с правно основание 149 от СК от М.Н.С., ЕГН *****, действаща като майка и законен представител на Д* Д* Т**, ЕГН ****, против Д.Т.Т., ЕГН ***.

Твърди се, че ищецът е роден от съвместното фактическо съжителство на М.Н.С. и ответната страна. Сочи се, че с определение от 26.07.2017г. по гр. дело № 1001/2017г. родителите постигнали споразумение относно упражняване на родителските права върху детето, местоживеенето му, личните контакти с бащата и издръжката за бъдеще време. И преди раздялата ответната страна не е помагал особено в отглеждане на детето, няколко пъти е давал дребни суми извън моментите когато родителите са живеели заедно.Ответникът бил длъжен да участва в грижите за детето. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответната страна да заплати месечна издръжка в общ размер на по 1 200,00лева за периода от 27.07.2016г. до 26.07,2017г. за детето. Претендират се разноски по производството.

Ответната страна не е подала писмен отговор. В срока по чл. 312, ал. 2 от ГПК е подала становище. Оспорва допустимостта на иска за периода от 27.07.2016г. до 27.11.2016г. Оспорва допустимостта на иска за периода от 10.04.2017г. до 26.07.2017г. доколкото в тази част законния представител на детето се отказал от претенцията по гр. дело № 1001/2017г. по описа на Районен съд Видин. За периода от месец юли на 2016г. до месец март на 2017г. оспорва основателността на иска.

По делото са събрани писмени доказателства и гласни доказателства.

По реда на чл. 176 от ГПК са изслушани обяснения на М.Н.С..

Назначено и извършено е социално проучване от Отдел „Закрила на детето" към Дирекция „Социално подпомагане" гр. В**.

На 10.04.2017г. в Районен съд гр. В** са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК и чл. 143, ал. 2 от СК от М.Н.С., ЕГН *******, против Д.Т.Т., ЕГН *****. Заявените петитуми на исковете са предоставяне упражняване на родителските права по отношение на детето на майката, определяне режим на лични отношения на детето с бащата и присъждане на издръжка за детето в месечен размер от 130,00лева, считано от датата на подаване на исковата молба. Въз основа на исковата молба е образувано гр. дело № 1001/2017г. по описа на Районен съд В** с определение, постановено в открито съдебно заседание, провело се на 26.07.2017г., е одобрил постигнатата между страните спогодба, по силата на която, в частта на иска по чл. 143, ал. 2 от СК, страните са се спогодили ответникът да заплаща издръжка за детето в месечен размер на 120,00лева считано от постигане на споразумението - 26.07.2017г. до изменение или отпадане на основанието за плащане, ведно със съответната законна лихва. С определение от същото съдебно заседание е прекратено производството по гр. дело № 1001/2017г. по описа на Районен съд В**.

Така установената фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от събраните по делото доказателства и по същество не се оспорва от страните –последните спорят единствено относно приложението на материалния закон.

При така установената фактическа обстановка В** окръжен съд приема за установено от правна страна следното :

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К** В** и Е** В** по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.

Второинстанционното производство е ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.

В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страни и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна, поради следните съображения:

Според чл. 143, ал. 2 от СК, родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си, като размерът на издръжката се определя в зависимост от нуждите на децата и от възможностите на родителя - чл. 142, ал.1 от СК, като ал. 2 предвижда, че минималната издръжка на едно дете е равна на 1/4 от минималната работна заплата. На основание чл. 150 от СК при изменение на обстоятелствата присъдената издръжка или добавка може да бъде изменена или прекратена. Изискванията на чл. 142 от СК следва да се прилагат както, когато се иска за първи път издръжка, така и когато по реда на чл. 150 от СК се иска увеличение /респ. намаление на нейния размер /поради промяна на обстоятелствата, при които е била определена преди това /В този смисъл Р -917/ 1980 г. на ІІ г.о./ .

Предявеният пред Районния съд иск е недопустим в частта за присъждане на издръжка за периода от 27.07.2016г. до 29.11.2016г.тъй като съгласно чл. 149 от СК издръжка за минало време може да се търси най-много за една година преди предявяването на иска и тъй като искът иск е предявен на 29.11.2017г. ,то периодът ,за който може да се търси издръжка за минало време, е от 29.11.2016г. до 26.07.2017г. -началния момент на претенцията по гр. дело № 1001/2017г. по описа на Районен съд В**. С оглед на горното с атакуваното решение районния съд е прекратил производството по делото в частта на търсена издръжка за периода от 27.07.2016г. до 29.11.2016г. поради недопустимост на иска в тази му част.Решението в тазу му част ,имащо характер на определение ,не е обжалвано ,влязло е в законна сила и не е предмет на въззивна проверка .Предмет на същата е предявеният иск за периода от 29.11.2016г. до 26.07.2017г.

По гр. дело № 1001/2017 г. по описа на Районен съд В се е формирала сила на пресъдено нещо по отношение на исковата претенция за издръжка за периода от 26.07.2017г. занапред. Относно същата искова претенция, предмет на горното дело, в частта за периода от 10.04.2017г. до 26.07.2017г. няма отказ от иска в тази част, както и няма окончателен съдебен акт относно сила на пресъдено нещо. Производството по същото дело е прекратено с влязло в сила определение на 02.08.2017г.С оглед на горното са неоснователни развитите във въззивната жалба доводи относно недопустимост на предявения иск ,тъй като с искова молба, послужила за иницииране на гр. дело №1001 по описа за 2017г. на ВРС, М.Н.С. била предявила искова претенция за заплащане на издръжка в размер 130 лв. месечно на малолетното дете Д** Д**Т** за периода от датата на завеждане на исковата молба по същото дело №1001/ 2017г. на ВРС /10.04.2017г./ до отпадане или изменение на основанието за даването й и че с постигнато споразумение по същото дело ищцата се била отказала от първоначално предявената си претенция за периода от 10.04.2017г. до26.07.2017г.Видно от съдържанието на тази спогодба ,същата няма клауза за отказ от иск за минал период от време ,а и отказът на родителя да търси издръжка по реда на Глава 10 от Семейния кодекс е недействителен.

Правилен е изводът на районния съд ,че искът за издръжка в частта на периода от 29.11.2016 г. до 26.07.2017г. е основателен.

Спорът по настоящото дело е дали през част от исковия период ,и по-точно от 27.07.2016 г. до 01.03.2017 г. майката на детето е живяла в с.Г** в дома на въззивника и дали през това време детето е получавало издръжка от баща си и от неговите близки.Окръжен съд-В** в настоящия състав счита ,че разглеждането на това възражение е недопустимо.Възражението е правоизключващо и следва да се направи най-късно в срока за отговор на исковата молба.Срокът за отговор на исковата молба е изтекъл на 12.01.2018 г.,а възражението за депозирано на 06.02.2018 г.,т.е. след изтичането на срока за отговор .По силата на Чл.133 ГПК ако ответникът не направи възражения,той губи възможността да направи това по-късно.

Правната теория приема ,че възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, са възраженията, които изискват разглеждане и произнасяне по спорния предмет - като правото на задържане или възражение за прихващане, възражения, основани на факти, които ответникът твърди и навежда по делото, включително правопогасяващите възражения - Решение № 358 от 18.06.2010 г. по гр.д. № 1183/2009 г., III г.о. на ВКС. Следователно това са тези възражения,на които ответникът основава защитата си по съществото на спора -правоизключващи (например за нищожност), правоунищожаващи (например за грешка, насилие, измама и т.н.), правопогасяващи (например за плащане, за компенсация, за прехвърляне на вземането и пр.) и правоотлагащи (например за неизпълнен договор, за наличието на условие или срок и др.). Това са както материалноправни възражения (на които той основава своите искания, различни от тези по насрещния иск - потестативни права за унищожаване или разваляне на правни сделки, за намаляване цената на вещ с недостатъци, насрещни вземания, обосноваващи правото на задържане и др.), така и процесуалноправни такива (например възражение за давност). Ответникът,под срах от преклудиране, следва да изчерпи всички възражения, с които разполага - както главните, така и евентуалните. Ако претендира права, които изключват тези на ищеца, следва в отговора да изложи фактите, въз основа на които твърди, че правото му е възникнало / В този смисъл „Граждански процесуален кодекс,Приложен коментар,ИК“Труд и право“,С**,2012 г.стр.204 /.

Както се посочи по-горе ,срокът за отговор на исковата молба е изтекъл на 12.01.2018 г.,а възражението за това ,че от 27.07.2016 г. до 01.03.2017 г. майката на детето е живяла в с.Г** в дома на въззивника и че през това време детето е получавало издръжка от баща си и от неговите близки е депозирано на 06.02.2018 г.,т.е. след изтичането на срока за отговор .По силата на Чл.133 ГПК след като ответникът не е направил в срока за отговор правоизключващи възражения,той губи възможността да направи това по-късно ,а допуснатите доказателства за доказване на възраженията на ответника се явяват недопустими и като такива не следва да се имат предвид при постановяване на решението.

Пред въззивната инстанция са развити подробни оплаквания относно това ,че от 27.07.2016 г. до 01.03.2017 г. майката на детето М.Н.С. е живяла в с.Г** в дома на въззивника и че през това време детето е получавало издръжка от баща си и от неговите близки .Въззивната инстанция намира ,че тези възражения са недопустими ,тъй като излизат извън предмета на правния спор ,тъй като след като са направени след срока за отговор на исковата молба ,разглеждането им е недопустимо както пред районния съд ,така и пред въззивната инстанция.

В настоящия случай не се установи, че ответникът работи по трудово правоотношение,но тъй като родителите са длъжни да осигуряват издръжката на своето дете, независимо дали се намират в трудови правоотношения или не, и това им задължение произтича от императивния характер на чл. 143, ал. 2 от СК районният съд е осъдил ответника да заплати издръжка в общ размер на 800,00лева за периода от 29.11.2016г. до 26.07.2017г.,който размер е по същество минимален и е определен от районния съд в съответствие с разпоредбата на Чл.142 ГПК,което води до потвърждаване на обжалваното решение.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ

С оглед изхода на делото Д.Т.Т., ЕГН ******* следва да бъде осъден да заплати на детето Д* Д* Т*, ЕГН ********** чрез неговата майка и законен представител М.Н.С., ЕГН ******* сумата от 150,00лева направени разноски по производството пред Окръжен съд-В** за адвокатско възнаграждение .

Водим от горното и на основание Чл. 272 ГПК Съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №181/ 23.03.2018г., постановено по гражданско дело № 3397/ 2017 г. по описа на В** районен съд .

Осъжда Д.Т.Т., ЕГН ******, да заплати на детето Д** Д** Т**, ЕГН **********, чрез неговата майка и законен представител М.Н.С., ЕГН **********,***, сумата от 150,00лева направени разноски по производството пред Окръжен съд-В** за адвокатско възнаграждение .

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1/