ВГРД № 148-2018

Решение по Гражданско дело 148/2018г.

РЕШЕНИЕ

№ 52

гр. Видин,24.07.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Окръжен съд Видин, гражданско отделение, в публичното заседание на двадесет и шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

Председател: В. В.

Членове:   1. А. П.

  1. В. М.

 

с участието на секретаря ...................... и в присъствието на прокурора..........................., като разгледа докладваното от съдията П. ВЪЗЗИВНО гражданско дело № 148 по описа за 2018., за да се произнесе взе предвид следното:

 

                    Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

          С решение от 07.03.2018 г. постановено по гр.д. № 1665 по описа за 2017 г. на ВРС е уважен частично иска на А.И.К. *** като е осъдена О. В. на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС да му заплати обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот, представляващ ПИ  с идентификатор 10971.505.701 по кадастралната карта на гр.В., с площ от 8841 кв.м. за периода от 05.02.2015 г. до 11.03.2016г. в размер на 5837.04 лева, ведно със законната лихва считано от предявяване на иска в съда – 23.06.2017г. до окончателното плащане,  като претенцията до пълния претендиран размер до  сумата от 13928.46 лева, предявена като частичен иск от общата претенция от 23 025.60 лева, в останалата част искът е отхвърлен. Със същото решение е уважен и иска на А.И.К. *** като е осъдена О. В. да му заплати на основание чл. 59 от ЗЗД  обезщетение за ползване без основание на собствения му недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор 10971.505.723 с площ от 1474 кв.мпо кадастралната карта на гр.В. за периода от  13.03.2016г. до 23.06.2017г.  в размер на 6780.40 лева, ведно със законната лихва считано от предявяване на иска в съда – 23.06.2017г. до  окончателното плащане, като претенцията до пълния претендиран размер до  сумата от 16071.30 лева, предявена като частичен иск от общата претенция от 26 568.00 лева, като в останалата част исковата претенция е отхвърлена. Пришсъдени са и разноски по съразмерност.

Недоворни от решението са останали О. В., която обжалва решението , в частта , в която исковете са уважени , както и А.И.К. , в частта в която са отхвърлени предявените от него против Общината претенции.

Въззивникат А.И.К. счита решението за неправилно, тъй като е в противоречие с материалния закон. Намира, че решението е неправилно в отхвърлителната част поради неправилни изводи на първоинстанционния съд по приложение на материалния закон и процесуални правила. Поддържа , че исковата претенция за размера на обезщетението е на база на присъденото от съда в делбеното производство обезщетение в размер на 1771,20 лева. Излага , че не е налице никаква промяна във фактическата обстановка и условията, при които е присъдено предходното, поради което се иска да бъде отменено решението и се присъдят претендираните суми за обезщетение.

О. В. обжалва решението , в частта в която са уважени исковете , като поддържа , че не е доказано по делото Общината да е ползвала имота в по-голям обем от притежаваните 5/6 ид.ч. Поддържа се , че ищецът не е отправил до съсобственика О. В. искане да ползва имота , а е отправилм покана за въвод във владение . Поддържа , че имота не е бил ограден и достъпът до него никога не е бил ограничаван от страна на О. В. Иска се отмяна на решението , в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове , ведно с последиците от това.

С писмените си отговори страните взаимно оспорват въззивните си жалби.

В с.з. О. В., чрез процесуалния си представител адв.П. моли да се отмени решението и да се отхвърлят исковете.

Ал.К. чрез процесуалния си представител И..А. моли да се отмени решението , в частта, в която са отхвърлени предявените искове и се присъдят сумите в пълен размер .

Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намира за установено следното:

Жалбите са неоснователни.

            Исковете са с правно основание в чл.31 ал.2 от ЗС , чл.59 ЗЗД, и чл.61, ал.2 ЗЗД.

            Видно от  решение № 715/18.01.2016г. по гр.д. № 1702/2009г. по описа на РС – Видин, влязло в законна сила на 11.03.2016г., е  че страните са били  съсобственици на процесния имот  с права 1/6 ид.ч. за ищеца и 5/6 ид. ч. за ответника. Със същото решение е извършена делба на недвижим имот – ПИ с идентификатор 10971.505.701  по кадастралната карта на гр. Видин с площ от 8841 кв.м., находящ се в гр.  В., ул. А.. С. М., при която в дял на ищеца е поставен ПИ с идентификатор 10971.505.723 с площ от 1474 кв.м., а в дял на О. В. е поставен ПИ с идентификатор 10971.505.724 с площ от 7307 кв.м. 

            С решение № 519/23.10.2015г. по същото дело съдът се е произнесъл по предявената претенция от А.И.К. с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот за периода от 24.02.2011г. до 04.02.2015г., като е осъдил общината да му заплати такова в общ размер на 81 150.48 лева, ведно със законната лихва от 05.02.2015г. до окончателното издължаване.

            Установява се също, че с решение от 02.05.2012г. по гр.д. № 453/2011г. по описа на ВРС, влязло в законна сила  на 26.10.2012г. ответната община е осъдена да заплати на ищеца обезщетение за лишаване от ползване на 1/6 ид.ч. от съсобствения имот за времето от 23.02.2010г. до 10.03.2011г.                                        
            От приложените дела и представените писмени доказателства, се установява, че между страните е съществувала кореспонденция във връзка с желанието на ищеца да ползва имота съобразно притежаваната идеална част от него -  покана за доброволно предаване на владение, в което общината излага, че е обективно невъзможно предаването на 1/6 ид.ч. от имота. Последвала е кореспонденция между страните относно доброволно предаване на новообразувания след делбата имот на ищеца.
Вещото лице С.П. по назначените съдебно-технически експертизи, е дало заключение за месечния  наем на имот с площ от 1474 кв.м. / равняващи се на 1/6 ид.ч./ в два варианта.

             При така установената фактическа обстановка правилно съдът е приел, че между страните е налице съсобственост при дялове 5/6 и 1/6 ид.ч. от процесния недвижим имот, поради което отношенията между тях по повод съсобствената вещ се уреждат от разпоредбите на чл. 30-36 от ЗС.

Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ, съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Разпоредбата на чл. 31, ал.2 от ЗС предвижда, че когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. За да възникне задължението за заплащане на обезщетение от страна на съсобственика, който чрез личното ползване лишава другия съсобственик от възможността да ползва и той общата вещ, законът изисква да е налице писмено поискване. Писменото поискване по чл. 31, ал.2 ЗС е равнозначно на покана по чл. 84, ал.2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи заплащането на обезщетение. В настоящият случай, от представените решения, с които ответната община  е осъдена да заплати на ищеца обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот , се установява, че ищецът е бил лишен от ползване на своята идеална част. В този смисъл, съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че липсвало покана. Съгласно ТР № 7/2012г. на ОСГК на ВКС,  задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31 ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, което веднъж отправено, се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

 

От така установените обстоятелства, съдът достигна до следните правни изводи:

По иск на съсобственик срещу друг съсобственик за обезщетение, за това, че го е лишил от правото да ползва съсобствената вещ съобразно правата си, ищецът трябва да установи, че насрещните страни са собственици, своя дял от съсобствената вещ, ползването й от другия съсобственик по начин, който препятства съсобственикът – ищец да упражнява фактическа власт според дела си; този начин на ползване да се е осъществявал през исковия период от време, както и размера на обезщетението, което се равнява на дела на ищеца според квотата му от средномесечния пазарен наем през исковия период за вещта в състоянието й през същия период. С оглед така разпределената доказателствена тежест настоящият съдебен състав намира, че по делото е безспорно установено, че страните са съсобственици на процесния имот, като ищецът притежава 1/6 ид. ч. от него. От събраните доказателства е видно, че ответника ползва съсобствената вещ, като отдава под наем павилионите , построени в същия, като това се е осъществило през целия исков период. Разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС е специална хипотеза на института на неоснователното обогатяване. Право да ползва общата вещ има всеки един от съсобствениците. Фактът, че само един от тях ползва сам цялата вещ или част, която да е в повече от дела му, води до обогатяването му за сметка патримониума на ощетения съсобственик. По въпроса за вложения от законодателя смисъл на понятието „лично ползване” на вещта в хипотезата по чл.31, ал.2 ЗС, е прието Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. С тълкувателния акт е изяснено, че лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Съгласно мотивите на тълкувателното решение обаче: „Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31, ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл.81, ал.2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика…

В конкретния случай размерът на наема е определен посредством назначената съдебно-икономична експертиза, от заключението, на която е видно, че месечния пазарен наем на процесния недвижим имот за частта на ищеца възлиза на 442.20 лева или за периода от  05.02.2015 г. до 11.03.2016г. възлиза общо на сумата от 5837.04 лева. / 13 месеца  по 442.20 лева е равно на 5748.60 лева и 88.44 лева за шест дни/. 
С оглед на горното, ответникът ще следва да заплати на ищеца на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС обезщетение за лишаване от ползване на съсобствената вещ за периода от 05.02.2015 г. до 11.03.2016г .  в размер на по  442.20 лева на месец или в общ размер от 5837.04 лева  като претенцията до пълния претендиран размер до  сумата от 13928.46 лева, предявена като частичен иск от общата претенция от 23 025.60 лева - ще следва да се отхвърли като несонователна.

По втория иск-Фактическият състав на нормата на чл.59, ал.1 ЗЗД не изисква установяване на умишлено възпрепятстване на ищеца от страна на ответника за ползването на имота - самото лишаване на собственика от фактическата власт върху имота без годно правно основание за това е пречка за осъществяване в пълен обем на притежаваното вещно право на собственост и е основание за търсене на обезщетение. Нормата не изисква и отправянето на покана до ответника При неоснователното обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД обогатилият се за сметка на другиго дължи да върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването. В случая, това е средната пазарна наемна цена, която ответника би плащал за ползването на имота и съответно, която би получавал ищеца за предоставения за ползване на друго лице собствен имот за процесния период.

Неоснователни са възраженията на ответника, че не бил възпрепятствал ищеца да ползва  имота си, тъй като същият не бил ограден и ищецът имал свободен достъп до него. Фактът, че върху имота на ищеца са поставени павилиони, е достатъчно основание да се приеме, че ищецът не може свободно да ползва имота си. Както се установи, за тези постройки има издадени разрешения за строеж, но същите по своя характер са временни и общината като принципал на ОП „Пазари и паркинги“, което ги стопанисва, е следвало да предприеме необходимите действия по освобождаване на имота на ищеца от тях, съгласно дадените й компетенции в ЗОС. По делото не се ангажираха доказателства в насока ответната община да е предприела някакви действия по деактуване на имота на ищеца от актовите книги на общината. Фактът, че е уведомила наемателите на павилионите за прекратяване на договорите, не е достатъчно основание, да се приеме, че е предоставила достъп на ищеца до имота си.

При определяне на обезщетението, съдът е взел предвид заключението на вещото лице С.Попова при средна месечна пазарна наемна цена, със съображения посочени по – горе. При това положение  за периода от 13.03.2016 г. до 23.06.2017г.  обезщетението за ползване на имота възлиза на сумата в общ размер от 6780.40 лева, до който размер исковата претенция ще следва да се уважи, като претенцията до пълния претендиран размер до  сумата от 16071.30 лева, предявена като частичен иск от общата претенция от 26 568.00 лева., като в останалата част правилно е отхвърлена като неоснователна.

Съдът счита, че искът за обезщетение, предявен от ищеца е основателен в посочения по-горе размер и решението, с което е уважен следва да се потвърди. Предвид основателността на главните искове, основателен е и този за заплащане на законна лихва върху сумата, считано от предявяване на иска до окончателното издължаване/законна лихва е поискана с исковата молба/.

По отношение на отхвърлените искови претенции, съдът намира жалбата за неоснователна. Решението е правилно и законосъобразно и въззивният съд препраща в мотивите си към него. Поради съвпадане на изводите на първата и въззивната инстанция решението на ВРС следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

          Предвид изхода на спора разноски не следва да се присъждат.

Водим от горните мотиви, Окръжен съд – гр. Видин

 

Р Е Ш И :

 

  ПОТВЪРЖДАВА Решение 07.03.2018 г. постановено по гр.д. № 1665 по описа за 2017 г. на ВРС.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба при условията по чл.280 от ГПК пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: