ВГРД № 173-2019

Решение по Гражданско дело 173/2019г.

                                       Р   Е   Ш   Е   Н   И Е-52

 

                                              Гр.В.

 

                                            12.06. 2019 г.

 

                                         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на пети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                             Председател : Д. М.

                                                     Членове :1.С. С.

                                                                       2.Г. Й.

при секретаря   В. К............................................................. и с участието на прокурора.....................................................................

изслуша докладваното от съдията Й. гр.д. дело №173     по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

           Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.

         С решение №13 Т.I ,стр.13/15.03.2019 г. по гр.д.№186/2018 г. по описа на Районен съд-К. е признато за установено, че Н.В.Н. с ЕГН ********** с адрес *** ДЪЛЖИ на „А. за с. на в." ЕАД, с ЕИК ..със седалище и адрес на управление гр. С. бул… представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д. - управители, сумата от 912.84 лева, от които 600.00 лева главница по договор за паричен заем № 2587789 от 28.06.2016 г., сключен от длъжника с „И. А. М." АД, 30.48 лева договорна лихва върху главницата, считано от 08.07.2016 г до 23.09.2016 г., 178.32 лева неустойка за неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение, 45.00 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране, 59.04 лева обезщетение за забава от 09.07.2016 г. до 28.08.2017 г. - подаване заявление за заповед за изпълнение в съда,както и законната лихва върху главницата от 30.08.2017 г -подаване заявление за заповед за изпълнение в съда до окончателното издължаване.

Осъден е Н.В.Н. с ЕГН ********** с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „А. за с. на в." ЕАД, с ЕИК .. със седалище и адрес на управление гр. С. бул… представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д. - управители, разноските по делото в размер на 25.00 лева държавна такса, 350.00 лева юрисконсултско възнаграждение, и 200.00 лева за вещо лице.

         Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от адвокат П. Т. назначен за особен представител на Н.В.Н. с ЕГН ********** по гражданско дело №186 2018 на Районен съд-К. .Иска се да се отмени атакуваното решение ,тъй като съдът неправилно бил установил, че ответникът дължи сумата по отпуснатия му кредит и че ответникът не е бил уведомен по надлежния ред за цедиране на неговото задължение от И- А. М. АД на А. ЗА С. НА В. ЕАД, което съставлявало съществено процесуално нарушение и основание за отмяна на решенито на КРС.

         От въззиваемата страна е постъпило писмен отговор ,в който се съдържат подробни доводи относно неоснователността на жалбата .

         Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа страна следното :

         Предявен е пред Районния съд иск с правно основание чл.124 ал.1 във връзка с чл.422 ал.1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), от „А. за с. на в." ЕАД, с ЕИК.. със седалище и адрес на управление гр. С. бул.. представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д.- управители, против Н.В.Н. с ЕГН ********** с адрес *** за установяване, че ответника дължи сумата от 912.84 лева, от които 600.00 лева главница по договор за паричен заем № 2587789 от 28.06.2016 г., сключен от длъжника с „И. А. М." АД, 30.48 лева договорна лихва върху главницата, считано от 08.07.2016 г до 23.09.2016 г., 178.32 лева неустойка за неизпълнение, с 45.00 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране, с 59.04 лева обезщетение за забава от 09.07.2016 г. до подаване заявление за заповед за изпълнение в съда., и законната лихва от подаване заявление за заповед за изпълнение в съда до окончателното издължаване.Изложено е, че за вземанията е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№291 от 2017г. на КРС, която не е връчена на ответника.

Ответникът не е намерен и му е назначен особен представител, на когото е връчен препис от исковата молба. Особения представител оспорва иска като недопустим, като излага, че ответникът е подал възражение, в което е посочил ,че не е получил заповедта за изпълнение и всъщност това е основание за оставяне на исковата молба без уважение.

От фактическа страна се установява ,че между „И. А. М." АД и ответника е сключен договор за паричен заем № 2587789 от 28.06.2016г., по силата на който дружеството е предоставило на ответника сумата от 600.00 лева, като ответникът се е задължил да върне сумата на 12 седмични вноски, заедно с лихва от 30.48 лева, или общо 630.48 лева, разпределена на вноски, като размера на всяка вноска от главницата и лихвата е по 52.54 лева. Срокът на връщане на заема е 23.09.2016 г. В договора страните са уговорили, че в тридневен срок от усвояване на сумата ответникът следва да предостави на заемодателя обезпечение банкова гаранция или поръчители. При неизпълнение на това условия заемателя дължи неустойка в размер на 178.32 лева, която ще се заплаща разсрочено с месечните вноски в размер на 14.86 лева.Уговорено е , че при забава на плащанията по всяка погасителна вноска заемателя дължи на заемодателя законна лихва върху забавената сума за всеки ден на забавата. В тарифа на заемодателя е предвидена такса от 9 лева за всеки тридесет дневен период за извънсъдебно събиране на вземанията си по договора за заем, но не повече от 45 лева. Ответникът не е представил обезпечение и заемодателя е начислил неустойката към месечната вноска.

Безспорно е ,че ответникът не е извършвал плащания по договора на нито една седмична вноска.

Размерът на законната лихва върху главницата за периода от 09.07.2016г. до 30.08.2017г. е в размер на 69.67 лева съгласно заключението на вещото лице.  

На 01.01.2017г е сключен анекс към договор между „И. А. М." АД и ищеца за прехвърляне на вземанията на кредитора по договора му с ответника, по силата на който кредиторът е прехвърлил на ищеца всичките си права по договора за заем. Длъжникът е уведомен за извършеното прехвърляне, чрез фикцията, че ако не уведоми кредитора при промяна на адреса си върнатите невръчени писма ще се считат за връчени.

На 30.08.2017г ищецът е предявил вземанията по договора за заем, като е подал заявление за издаване заповед за изпълнение. Заявлението е уважено по ч.гр.д.№291/2017 на РС-К. и след като ответникът не е намерен и не му е връчен препис от заповедта, за да подаде възражение, е указано на заявителя да предяви иск за вземанията си, по който иск е образувано настоящето производство.

Фактическата обстановка се установявя от представените по делото договор за паричен   заем № 2587789 от 28.06.2016г .,рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.10.2010 г.,потвърждение за сключената цесия -2 бр.,уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземания,известие за доставяне и от заключението на вещото лице.От назначената съдебно-счетоводна експертиза е установена липсата на плащания и размерът на дължимите суми. Експертизата е извършена компетентно и обективно и съдът я кредитира изцяло.

         При така установената фактическа обстановка Съдът намира са установено от правна страна следното :

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.

Съгласно задължителните указания и разясненията относно правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на същото -само за приложението на императивни материал но правни норми и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище; като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за произнасяне от въззивния съд.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалби се явява неоснователна, поради следните съображения:

         За да се уважат предявените искове е необходимо да се установи, че между страните е налице облигационно правоотношение, по силата на договор за паричен заем и че ответникът не е върнал изцяло заема ведно с лихви и неустойки.По делото е установено, че „И. А. М." АД и ответникът са сключили договор за заем, по силата на който дружеството е отпуснало на ответника сумата от 600.00 лева, срещу задължението за връщане на тази сума, ведно с лихва за възнаграждение в размер на 30.48 лева в срок до 23.09.2016 г. Страните по договора са уговорили и че при непредставяне на обезпечение в тридневен срок от усвояването на заема длъжника дължи и неустойка от 178.32 лева. Установявя се също, че ответникът не е изпълнил задължението си да представи в срок обезпечение, поради което възниква задължение за плащане на неустойка в размер на 178.32 лева. По силата на чл.8 от договора при неплащане на падежа ответникът дължи и допълнителна лихва в размер на законната лихва. След като е спрял плащания е възникнало и задължение за плащане на такава лихва, чиито размер за периода от 09.07.2017г. до 28.08.2017г. е 62.81 лева.Не е доказано ответникът да е извършвал плащания, поради което дължи изцяло плащане на исковите суми . Ответникът е като дал повод за завеждане на иска ,поради което следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските по исковото производство в размер на 350.00 лева юрисконсултско възнаграждение, 25.00 лева държавна такса и 200.00 лева за вещо лице.

         Районният съд е изложил подробни правни изводи ,които напълно се споделят от въззивната инстанция.

Въззивният съд намира за неоснователни доводите,развити във въззивната жалба.Правилно първоинстанционният съд е приел, че е налице уведомяване на ответника за прехвърляне на вземането, предмет на договора за кредит. Видно от представените по делото писменни доказателства от страна на ищеца са изпратени две уведомителни писма за извършеното прехвърляне на вземанията по договора за кредит, като същите са адресирани до посочения от кредитополучателя в договора за кредит постоянен адрес. И двете уведомителни писма са се върнали в цялост с отбелязване върху обратната разписка „Непотърсена пратка"(л.20-21 от делото).

Освен това към исковата молба е представено копие от уведомлението за извършената цесия от страна на „И. А. М." АД чрез „А.за с. на в." ЕАД с Изх.№ УПЦ-П-ИАМ/2587789 от 05.01.2017 г., като е направено искане за връчването на ответника ведно с исковата молба и приложенията към нея. Искането е направено в съответствие с постановените от ВКС на основание чл. 290 и 291 от ГПК Решение № 3/16.04.14 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т. о. и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09 год. на II т. о.,съгласно които ако към исковата молба по иск на цесионера е приложено уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното право.В същия смисъл са и разрешенията, дадени в Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.о. и Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, I т.о.

Ето защо, с оглед надлежното връчване на ответника чрез особения му представител на уведомлението за цесията, като част от преписката към исковата молба следва да се приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за прехвърлянето на неговото задължение. Извод за противното не може да се направи единствено от обстоятелството, че не ответникът в първата инстанция лично в качеството му на длъжник, а особения му представител е получил исковата молба и приложенията към нея, включително уведомлението за цесията. Това е така на първо място защото никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, изразяващо се в случая в нарушение на нормите на чл. 94, ал.1 и чл. 99, ал.1 от Закона за гражданската регистрация,които повеляват, че настоящ адрес е адресът, на който лицето живее, респективно всяко лице е длъжно в срок 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес. Тези норми са създадени в публичен интерес включително за осигуряване на обществена сигурност в гражданския и търговския оборот и след като ответникът съзнателно се е отклонил от тях, като е напуснал вписания в съответните регистри за гражданско състояние постоянен и настоящ адрес (видно от изпратените до него съобщения в исковото, както и в заповедното производство), то същият не следва да извлича позитиви от това обстоятелство. Освен това процесуалният закон в чл. 47, ал.6 е предвидил достатъчно надежден механизъм, компенсиращ личното участие на ответника в процеса, посредством института на особения представител. Последният от своя страна по аргумент за обратното на чл. 29, ал.5 от ГПК може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК. Респективно същият е надлежен адресат на всички твърдения наведени от ищеца с исковата молба, включително такива за извършена цесия. В Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС, ТК, I ГО, постановено по т.д. № 193/2018г. по реда на чл. 290 от ГПК, ВКС е разгледан институтът на особения представител и е заключено, че той е процесуален представител на ответника и че редовно може да получи копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу нея, в това число и да получи всякакви уведомления.

Неоснователни са твърденията на въззиваемата страна във въззивната жалба, че цесията не е произвела действие между длъжника и новия кредитор поради това, че уведомлението за цесия не е получено лично от длъжника. За прехвърляне на право по силата на договор за цесия е достатъчно постигане на съгласие по съществените условия между цедента и цесионера. Цедираният длъжник не участва в договора и неговото съгласие не е необходим елемент на договора. Той само бива уведомяван за извършеното прехвърляне, за да знае кому да престира. Със сключването на договора за цесия цесионерът става носител на вземането. В негов интерес, а и в интерес на третите лица, това действие на цесията е ограничено от разпоредбите на ал. 3 и ал. 4 на чл. 99 от ЗЗД, които задължават стария кредитор да уведоми длъжника за станалото прехвърляне, за да може същият да знае на кого в бъдеще следва да престира. Преди да е направено такова уведомление, длъжникът може валидно да погаси задължението си и чрез плащане на стария кредитор, да новира същото, то да му бъде опростено и т. н. Трети лица също могат да считат прехвърленото вземане като принадлежащо на цедента до момента на съобщаването, но и това не се отразява на валидността на договора за цесия. Липсата на уведомление не прави цесията недействителна,   нито освобождава длъжника   от задължението да   плати   на   новия кредитор. Въпросното уведомление не е елемент от договора за прехвърляне на вземане. Чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е въведен в интерес на цесионера и третите лица и служи единствено и само за гаранция длъжника да не извърши плащане към цедента, към когото вече няма задължение.Съгласно възприетото от ВКС в Решение № 139/27.04.2008г. на IV ГО, постановено по гр.д. № 4025/2008г.; постановено по реда на чл. 290 от ГПК, съобщаването на договора за цесия не е елемент от фактическия му състав, тъй като вземането преминава върху цесионера по силата на постигнатото съгласие за прехвърляне на вземането. Правилото на чл. 99 ал.4 от ЗЗД поставя като условие за противопоставимост на цесията на длъжника и на трети лица осъществяването на факта на уведомяване на длъжника от предишния кредитор. Неуведомяването обаче не се отразява на валидността на договора за цесия. До съобщаването на длъжника той може валидно да изпълни на предишния кредитор с погасителен ефект, без цесията да може да му бъде противопоставена. Прехвърленото вземане вече е преминало върху цесионера с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности и цесионерът има качеството на кредитор по отношение на цедирания длъжник.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ

 

По реда на чл 78, ал. 1 от ГПК въззивникът  следва да заплати на въззиваемата страна направените пред Видинския окръжен съд разноски за особен представител на въззиваемата страна в размер на 300 лв.       По делото не са представени документи за извършени други разходи пред въззивната инстанция .  

Водим от горното и на основание Чл. 272 Съдът

 

                                       Р   Е   Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №13 Т.I ,стр.13/15.03.2019 г. по гр.д.№186/2018 г. по описа на Районен съд-К..

ОСЪЖДА Н.В.Н. с ЕГН ****** с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „А. за с. на в." ЕАД, с ЕИК.. със седалище и адрес на управление гр. С. бул…, представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д. - управители, разноските по делото пред въззивната инстанция в размер на 300.00 лева за особен представител на въззиваемата страна.

         Решението е окончателно.

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ :                               ЧЛЕНОВЕ :1/

 

                                                                                                2/