ВГРД № 94-2019

Решение по Гражданско дело 94/2019г.

                                       Р   Е   Ш   Е   Н   И Е № 32

 

                                              Гр.В.

 

  1. 04. 2019 г.

 

                                     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Видинският окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                             Председател : Д. М.

                                                   Членове :1.С. С.

                                                                       2.Г. Й.

при секретаряВ. К....... и с участието на прокурора......................................

изслуша докладваното от съдията Й. гр.д. дело №94     по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

           Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.

С Решение № 676 от 17.01.2019 г. на Районен съд – В. по гр. дело № 3599/2017 г. по описа на съда е отхвърлен предявеният от «В и К В.» ЕООД с ЕИК.. със седалище и адрес на управление гр. В., ул…, представлявано от управителя Г. В. В. против Л.М.Д. с ЕГН ***** иск за установяване дължимостта на сумата от 253.83 лева, представляваща стойността на изразходената питейна вода и отведени канални води на адрес: гр. В. ж.к… по фактура № 100439124415.11.2016г. и за периода от 15.01.2017г. до 13.04.2017г., ведно със законната лихва за забава от подаване на заявлението в съда - 15.08.2017г. до окончателното плащане по издадена Заповед № 2008- РЗ от 16.08.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2344/2017г. по описа на РС -Видин, като неоснователен и недоказан.

                Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от „В.и К.– В." ЕООД, адрес на управление: гр. В. ул.. представлявано от инж. Г. В. - управител, чрез юрисконсулт Г. Л.

Поддържа се ,че решението на Районен съд – В. е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на материалните и процесуални правила и норми и без подробен анализ на всички факти и обстоятелства по делото, поради следното:

На първо място се сочи ,че Л.М.Д. била абонат на „В. и К. – В. ЕООД и била титуляр на партида с уникален абонатен № 016491 и адрес на потребление: гр. В..Твърди се ,че РС – В. неправилно бил възприел, че разпоредбите на чл. 33, ал. 2 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационни системи и чл. 20 от Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор ( в сила от 11.08.2014 г. до настоящия момент), касаещи връчване на предписание при констатирана неизправност като основание за изчисляване на потребените услуги на базата на брой обитатели, са приложими в настоящия случай. Потребеното количество вода и отведени канални води по партидата на ответната страна за процесния период било изчислено на базата на брой обитатели (т. нар. такса) за двама обитатели, поради неизправност на водомера, констатирана още преди 2001 г. Действащата към момента на констатиране на повредата Наредба № 9/14.09.1994 г. за ползване на водоснабдителните и канализационни системи (отм. 12.10.2004 г.) не предвиждала съставяне или връчване на предписания при констатирана неизправност на индивидуалния водомер на потребителя, като в чл. 23, ал. 4 било посочено само, че при повреждане на водомерите на абонатите, до поставяне и засичане на показанията на редовен водомер количеството изразходвана вода за периода на ремонта и предхождащия го период се приема пропорционално на средния разход за последния редовно отчетен период. Чл 23, ал.5 от тази Наредба предвиждал съставяне на протокол само единствено при демонтиране на водомера, каквото в настоящият случай не било налице. Едва с влизането в сила на Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализаиионни системи с чл. 33, ал, 2 от нея било въведено задължение за ВиК оператора при констатирана неизправност на индивидуален водомер да направи предписание на потребителя за отстраняване на повредата, като съгласно чл. 24, ал. 2 от Общи условия за предоставяне на ВиКуслуги на потребителите от „В. и К. ЕООД – В. (в сила от 02.10.2006 г. до 11.08.2014 г.) в тези случаи количеството питейна вода се определяло на основание чл. 24, ал. 2 във вр. с чл. 23, ал. 5 от тях, т.е по 5 куб.м. месечно за брой обитател. След влизане в сила на Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор ( в сила от 11.08.2014 г. до настоящия момент) „ВиК-В." ЕООД продължило да начислява доставените услуги на базата на брой обитатели на основание чл. 20, ал. 3 във вр. с чл. 25, ал. 8 и ал. 10 от тях.

С оглед на горното се поддържа,че РС – В. неправилно бил възприел, че разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от Наредба № 4/14.09.2004 г. и чл. 20 от Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор ( в сила от 11.08.2014 г. до настоящия момент), касаещи връчване на предписание при констатирана неизправност като основание за изчисляване на потребените услуги на базата на брой обитатели, са приложими в настоящия случай. Наредба № 4/14.09.2004 г. нямала обратна сила и нейните разпоредби, касаещи връчване на предписание на потребителя при констатиране на неизправност на индивидуалния му водомер действали от момента на приемането ѝ занапред, т.е тя не касаела заварени случай. Разпоредбата на чл.20, ал. 1 от Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор допълвала Наредба № 4/14.09.2004 г. и била в сила едва от 11.08.2014 г., като и те не били приложими към вече заварени случай. Следователно към момента на установяване на повредата на индивидуалания водомер (преди 2001 г.) на потребителната Л.М.Д., съгласно действащата тогава Наредба № 9/14.09.1994 г. за ползване на водоснабдителните и канализационни системи (отм. 12.10.2004 г.) дружеството не е имало задължение да съставя и да връчва предписание за отстраняване на повредата, поради което изводите на РС – В. в тази насока били неправилни.Недопустимо било съдът да изисква съставянето на документи и    да   прилага   норми   и   правила,   които   не   са   съществували   към момента   на   констатиране   на   неизправността   на   водомера   на потребителя.

На следващо място се поддържа,че изводите на РС – В. относно това,че ищецът неправилно е начислил служебно потребено количество вода на основание чл. 25, ал. 8 и ал. 10 от ОУ са неоснователни и неправилни.При проследяване на разпоредбите, уреждащи начина на изчисляване на поребеното количество вода и отведен канал при повреден индивидуален водомер във времето от констатиране на неизправността до издаване на процесиите фактури, било видно, че Дружеството правилно било приложило чл. 25, ал. 8 и ал. 10 от ОУ за процесния период.

Към момента на констатиране на неизправността в чл. 23, ал. 4 Наредба № 9/14.09.1994 г. за ползване на в. и к. системи (отм. 12.10.2004 г.) било посочено, че при повреждане на водомерите на абонатите, до поставяне и засичане на показанията на редовен водомер количеството изразходвана вода за периода на ремонта и предхождащия го период се приема пропорционално на средния разход за последния редовно отчетен период.

След влизане в сила на Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от „В. и К." ЕООД – В. ( в сила от 02.10.2006 г. до 11.08.2014 г.) количеството питейна вода се определяло на основание чл. 24, ал. 2 във вр. с чл. 23, ал. 5, съгласно които:

-   чл.   24,   ал.   2 „ При   повреждане   на   индивидуален   водомер   на   потребителя,количеството изразходвана вода се определя по реда на чл. 23, ал. 5"

   -   чл. 23, ал. 5, т. 1 „        по 5 куб.м. - при нетоплофицирано жилище за всеки обитател"

След влизане в сила на Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор ( в сила от 11.08.2014 г. до настоящия момент) „ВиК – В." ЕООД продължило да начислява доставените услуги на базата на брой обитатели на основание чл. 20, ал. 3 във вр. чл. 25, ал. 8 и ал. 10 от тях, които гласят:

-чл. 20, ал. 3 от ОУ „През периода на повредата на индивидуалния водомер и до изтичане на срока на предписанието по ал. 1, количествата изразходвана вода, с изключение на случаите, когато е поставен оборотен водомер, се определят по реда на чл. 26, ал. 2. При неизпълнение на предписанието и след изтичане на срока на предписанието, количеството изразходвана вода се определя по реда на чл. 25, ал. 8 и ал.10;"

-чл. 25, ал. 8 от ОУ: „При липса на индивидуални водомери, месечното количество изразходвана питейна вода се определя както следва:     по 5 куб. м – при нетоплофицирано жилище за всеки обитател''

- чл. 25, ал. 10 от ОУ: „При сгради - етажна собственост или при имоти с повече от един потребител след водопроводното отклонение до поставянето на индивидуални водомери определените по реда на ал. 8 количества вода се завишават всяко тримесечие с 1,0 куб. м за всеки обитател. Сборът от водните количества от показанията на индивидуалните водомери и водните количества, изчислени по реда на ал. 8 не може да надвишава отчетеното по общия водомер" .

Тъй като неизправността била вече констатирана, предписание на потребителя не било връчвано, а започнало директно определяне на количеството изразходвана вода по реда на чл. 25, ал. 8 и ал. 10 от ОУ.

Следвайки логически времевите изменения в начинът на изчисляване на потребеното количество вода и отведен канал при повреден индивидулен водомер на потребителя, се достигало до разпоредбите на чл. 25, ал. 8 и ал. 10 от Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор ( в сила от 11.08.2014 г. до настоящия момент), който били приложими към процесиите фактури - фактура № 1004391244/15.11.2016 г. и фактури за периода от 15.01.2017 г. до 13.04.2017 г.

От разпита на свидетелката Т. Н. станало ясно, че имотът е обитам и че в него живеят двама човека. При редовните си месечни отчети на района, тя многократно напомняла на потребителката, че водомерът ѝ е неизправен и че следва да предприеме действия по неговия ремонт или подмяна,което за пореден път доказвало основанието за начисляване на потребеното количество вода. Непредприемането на действия по подмяна или ремонт на водомера от страна на абоната в продължение на толкова години, не следвало да бъде използвано като източник за черпене на права.

На следващо място се сочи ,че по отношение на цитираните в обжалваното решение чл. 24, ал. 4 и чл. 49 от Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор ( в сила от 11.08.2014 г. до настоящия момент) , че същите не били приложими към настоящият казус, тъй като касаели действия и начин на изчисляане на потребено количество вода и отведен канал в случай на неосигуряване на достъп за отчет на водомера. Никъде нито в исковата молба, нито в хода на производството били наведени твърдения в тази насока от страна на Дружеството.

Иска се да бъде постановено решение, с което да се отмени изцяло като неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на материалните и процесуални правила и норми Решение № 676/17.01.2019 г. на Районен съд – В. по гр. дело № 3599/2017 г. и да се постанови друго, с което да се признае за установено, че Л.М.Д. дължи на „Водоснабдяване и Канализация – В." ЕООД и сумата в размер на 253,83 лв., главница, представляваща стойността на изразходваната питейна вода и отведени отпадни води на адрес:гр. В., ж.к.. по фактура № 1004391244/15.11.2016 г. и фактури за периода от 15.01.2017 г. до 13.04.2017 г., ведно със законната лихва, считана от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 15.08.2017 г. до окончателно изплащане на вземането.

Иска се да бъдат присъдени и направените до този момент разноски - 25 лв. в заповедното производство, 65 лв. юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, 25 лв. довнесена държавна такса в исковото производство, 150 лв. депозит за особен представител на ответната страна, 60 лв. депозит за вещо лице и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение в исковото производство пред първоинстанционния съд на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.

Иска се в полза на „Водоснабдяване и Канализация – В." ЕООД да бъдат присъдени разноски във въззивното производство, а именно: 25 лв. държавна такса за въззивна жалба, 300 лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, както и други предстоящи разноски.

Въззивникът поддържа жалбата в с.з.

Въззиваемата,редовно призована ,не е подала писмен отговор и не е взела становище по въззивната жалба в с.з.

         Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното :

         Делото е образувано по искова молба на «ВиК В.» ЕООД –В.против Л.М.Д. ***, с която е предявен установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗЗД.

Твърди се от ищеца, че отношенията между „ ВиК В." ЕООД и потребителите на предоставяните от дружеството услуги са облигационни отношения, които се регулират от Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребители от „ ВиК В.“ ЕООД, издадени въз основа на Наредба № 4/14.09.2004г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителни и канализационни системи. Посочва се, че ответницата била титуляр на партида с уникален абонатен № 016491 и адрес на потребление: гр. В.. Поддържа се, че дружеството било изпълнило задълженията си да достави на потребителя вода с питейни качества и да отведе отпадъчните води, ответникът обаче не бил изпълнил задължението си да заплати извършените от дружеството услуги.

С покана за доброволно плащане от 15.05,2017 г. ищцовото дружество е поканило ответника да изпълни задължението си, като заплати дължимата сума. Поканата е върната на 13.06.2017г. с отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя.

Поради неплащане, ищцовото дружество се било снабдило със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, но поради връчване на заповедта за изпълнение при условията на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК за дружеството възниквал правен интерес да предяви настоящия установителен иск.

Посочва се също, че потребеното количество вода и отведени канални води по партидата на ответницата са изчислени съгласно чл. 25, ал. 8 и ал. 10 от ОУ на дружеството за двама обитатели, поради неизправност на водомера, констатирана още през 2001г. В месеците, в които е установена разлика между количеството питейна вода, отчетена по общия водомер и сумата от отчетените количества по индивидуалните водомери и количествата, във фактурата била включена и дължимата сума по разпределение.

Иска се от съда да постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на „ВиК – В." ЕООД сумата от 253.83 лева, представляваща стойността на изразходената питейна вода и отведени канални води на адрес: гр. В. по фактура № 100439124415.11.2016 г. и за периода от 15.01.2017г. до 13.04.2017 г., ведно със законната лихва за забава от подаване на заявлението в съда -15.08.2017г. до окончателното плащане. Претендират се разноските по делото.

Ответницата чрез назначен особен представител адв. З. Д. е подала отговор на исковата молба в указания едномесечен срок като е оспорила иска като неоснователен. Направено е възражение, че не е доказано, че ответницата е титуляр на партидата, че не е доказано, че ищецът е доставил питейна вода на потребителя. Оспорен е размерът на иска поради липса на доказателства колко са обитателите на посочения адрес, както и липсата на доказателства за неизправност на водомера. Направено е възражение за изтекла погасителна давност на вземането на ищеца.

Съдът, след като се запозна със събраните по делото доказателства, приема от фактическа страна следното :

Видно от приложеното гр.д. №2344/2017г. ВРС е издал Заповед № 2008- РЗ от 16.08.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по силата на която длъжникът Л.М.Д. с ЕГН: ***** и адрес *** следва да заплати на „В и К- В. ЕООД със седалище и адрес на управление гр.В. ул.". следните суми: 253.83 лева, ведно със законната лихва, считано от предявяване на вземането на 15.08.2017г. до окончателното му изплащане , както и разноски в размер на 25.00 лева държавна такса, а с допълнително разпореждане е постановено, че следва да заплати и разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 65.00 лева.

Посочено е, че вземането произтича от неплатена доставена питейна вода и отведени канални води за периода на адрес гр. В., ж.к.. за периода 15.01.2017-13.04.2017г. и по фактура № 1004391244/15.11.2016г.

От представените по делото доказателства се установява, че ответницата е абонат на ищцовото дружество с абонатен № 016491. Безспорно е, че между страните са налице облигационни отношения, по силата на Общи условия на договорите за предоставяне на В и К услуги на потребителите от «Водоснабдяване и канализация» ЕООД — гр. В..

От представените по делото 5 броя - копия на издадени фактури, се установява, че по фактури, издадени на 15.11.2016 г., 15.01.2017 г., 15.02.2017 г., 15.03.2017 г., 13.04.2017г. за периода от 26.11.2016г. до 27.03.2017г.   на   ответницата   ежемесечно   служебно   е   начислявано количество вода.

Разпитаната по делото свидетелка Т. Н. - инкасатор при ищеца, посочва, че на посочения адрес в ж.к. В. отчита потребената вода от 2011 г. , че познава ответницата Л.Д., която живее в ап. 14 и че същата не ѝ се осигурява достъп до жилището,че водомерът ѝ бил неизправен и трябвало да бъде ремонтиран,поради което на ответницата се начислявала служебна такса според броя живущи, а според свидетелката в апартамента живеят двама човека. Свидетелката не сочи изрично ,че през исковия период е посещавала жилището и че ѝ е отказван достъп до имота.Заявява също така , че не е виждала протокол за констатиране на неизправност на водомера.

Вещото лице по назначената и приета по делото съдебно -икономическа експертиза, след преглед на документите по делото и след посещение в счетоводството на ищеца, е дало заключение, че процесиите фактури са отразени в счетоводството при ищеца, както и че от ответницата не е извършено плащане по фактурите.

При тази фактическа обстановка Видинският окръжен съд прави следните правни изводи:

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К. В. и Е. В. по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

   Второинстанционното производство е ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

   Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.

       В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страни и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалби се явява неоснователна, поради следните съображения:

Ответницата е абонат на ищцовото дружество и е потребител на предоставяната от дружеството услуга.Приложимите правни норми по отношение отчитането на потребената вода са Наредба №4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи ,Издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, обн., ДВ, бр. 88 от 8.10.2004 г., попр.,бр. 93 от 19.10.2004 г.; изм. с Решение № 3887 от 28.04.2005 г. на ВАС на РБ - бр. 41 от 13.05.2005 г., в сила от 13.05.2005 г.; изм. и доп., бр. 63 от 17.08.2012 г., в сила от 17.08.2012 г., изм., бр. 95 от 1.11.2013 г., в сила от

1.11.2013 г., бр. 102 от 12.12.2014 г., в сила от 12.12.2014 г. и Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор "ВиК- В. – ЕООД , одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-09 от 11.08.2014 г. – точка 11.

         Ищецът поддържа в хода на процеса ,че водомерът е неизправен и че не е осигуряван достъп на негови служители до имота .В тези случай той следва да докаже твърденията си по установения от закона начин и по-точно по реда ,посочен в общите условия .Това обаче той не е извършил поради следното :

В чл. 20, ал. 1 от Общите условия е посочено, че при установяване на повреда в индивидуален водомер на потребител, представителят на В и К оператора прави предписание за отстраняване на повредата на водомера и за срока за отстраняването й, като демонтира пломбата на холендъра. След отстраняване на повредата потребителят уведомява оператора и осигурява достъп до водомера за извършване на първоначално отчитане и пломбиране на холендъра. В ал. 3 е посочено, че през периода на повредата на индивидуалния водомер и до изтичане на срока на предписанието по ал. 1, количествата изразходвана вода, с изключение на случаите когато е поставен оборотен водомер, се определят по реда на чл. 26, ал. 2. При неизпълнение на предписанието и след изтичане на срока на предписанието, количеството изразходвана вода се определя по реда на чл. 25, ал. 8 и ал.10.Не се установява твърдението на ищеца, че водомерът на ответника е повреден, нито са представени доказателства за това и в съответствие с изискванията на чл. 33, ал. 2 от Наредба № 4/14.09.2004г. и чл. 20 от ОУ, а именно на посочената дата да е констатирана неизправност на водомера и да са дадени предписания от представител на В и К оператора за отстраняване на повредата на водомера, както и да е даден срок за отстраняването й, както и пломбата на холендъра да е демонтирана. Поради това въззивната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд ,че ищецът неправилно е начислил служебно потребено количество вода на основание чл. 25, ал. 10 от ОУ.

Въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи ,че писменото предписание за отстраняване на повредата на водомера е писмен документ ,който се изисква от закона за установяване на определени обстоятелства по смисъла на Чл.164 ал.1 т.3 ГПК и че е недопустимо установяването на тези обстоятелства със свидетелски показания .

Свидетелката Т. Н. не твърди в показанията си ,че е констатирала неизправност на водомера и че е правела предписание за отстраняване на нередовността ,а пресъздава твърдения на други служители в дружеството .От показанията ѝ е видно също така ,че в ищцотово дружество не се пазят писмени доказателства за констатирана неизправност на водомера .

Свидетелката - инкасатор в показанията си установява, че не е допускана до жилището на ответницата, за да отчете потребеното количество вода,като ищецът не е навел доводи в такава насока в исковата молба ,но претендира заплащането на потребената вода да се извърши съобразно разпоредбите на общите условия ,регламентиращи подобни случаи.Съгласно чл. 24, ал. 4 от ОУ при отказ на потребителя да осигури достъп на длъжностното лице на оператора до водомера, и/или при неосигуряване на достъп повече от една година по реда на чл. 23, ал. 6 и на чл. 24, ал. 3, длъжностното лице съставя протокол, който се подписва от него и от поне един свидетел. Длъжностното лице отбелязва в протокола трите имена и адреса на свидетеля, който може да бъде и длъжностно лице наВиК оператора. Едва след съставяне на протокола, ВиК операторът изчислява изразходваното количество питейна вода по реда на чл. 49, като за потребители в сгради в режим на етажна собственост, и/или повече от един потребител присъединени към едно водопроводно отклонение, начисленото количество се ограничава до разликата (общо потребление) съгласно чл. 25, ал. 2 от Общите условия.В чл. 49 от ОУ е посочен начинът на изчисляване на изразходеното количество вода - по пропускателната способност на водопроводната инсталация непосредствено преди водомера при 6 часа потребление в денонощието и изтичане на водата със скорост 1 т/з, за периода до предишен реален отчет, но не по дълъг от 6 месеца.

По делото не са представени никакви доказателства, от които да се установява, че ищцовото дружество е изпълнило разпоредбите на ОУ, а именно да е съставен протокол за неосигурен достъп до жилището на ответницата, подписан от поне един свидетел. Въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи ,че протоколът е писмен документ ,който се изисква от закона за установяване на определени обстоятелства по смисъла на Чл.164 ал.1 т.3 ГПК и че е недопустимо установяването на тези обстоятелства със свидетелски показания .

Във въззивната жалба са развити подробни доводи относно това ,че РС – В. неправилно е възприел, че разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от Наредба № 4/14.09.2004 г. и чл. 20 от Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор ( в сила от 11.08.2014 г. до настоящия момент), касаещи връчване на предписание при констатирана неизправност като основание за изчисляване на потребените услуги на базата на брой обитатели, са приложими в настоящия случай,тъй като наредба № 4/14.09.2004 г. няма обратна сила и нейните разпоредби, касаещи връчване на предписание на потребителя при констатиране на неизправност на индивидуалния му водомер действат от момента на приемането ѝ занапред, т.е че тя не касае заварени случай.Поддържа се ,че към момента на установяване на повредата на индивидуалания водомер (преди 2001 г.) на потребителната Л.М.Д., съгласно действащата тогава Наредба № 9/14.09.1994 г. за ползване на водоснабдителните и канализационни системи (отм. 12.10.2004 г.) Дружеството не е имало задължение да съставя и да връчва предписание за отстраняване на повредата.Тези правни доводи са неоснователни ,тъй като процесният период е 15.01.2017 г.-13.04.2017 г. и през този период отчитането и заплащането на потребената вода следва да се извърши по действащите нормативни разпоредби -№4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи ,Издадена от м. на р. р.и б., обн., ДВ, бр. 88 от 8.10.2004 г., попр.,бр. 93 от 19.10.2004 г.; изм. с Решение № 3887 от 28.04.2005 г. на ВАС на РБ - бр. 41 от 13.05.2005 г., в сила от 13.05.2005 г.; изм. и доп., бр. 63 от 17.08.2012 г., в сила от 17.08.2012 г., изм., бр. 95 от 1.11.2013 г., в сила от 1.11.2013 г., бр. 102 от 12.12.2014 г., в сила от 12.12.2014 г. и Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор "ВиК- В." – ЕООД , одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-09 от 11.08.2014 г. – точка 11.Тези правни норми действат от момента на приемането им занапред ,включително и относно установяването на повреда в индивидуалните водомери на потребителите и относно отстраняване на повредата .Без значение е кога е настъпила повредата –при действащия или при отменения правен режим –от правно значение е единствено кога е констатирана повредата на индивидуалните водомери .Промяната на правния режим и въвеждането на нови ,несъществуващи преди това изисквания към ВиК операторите важат и за случайте,когато повредата е настъпила по стария правен режим ,а откриването ѝ-по новия .

Във въззивната жалба се поддържа на следващо място ,че изводите на РС – В. относно това,че ищецът неправилно е начислил служебно потребено количество вода на основание чл. 25, ал. 8 и ал. 10 от ОУ са неоснователни и неправилни и са изразени подробни доводи в тази насока,изразяващи се като цяло в неправилно приложение на закона от районния съд по време .Въззивният съд намира доводите за неоснователни ,тъй като ,както се посочи по-горе ,районният съд правилно е приложил правните норми във времето относно правнорелевантните юридически факти .Въззивният съд намира за необходимо да отбележи ,че цитираните по-горе правни норми са императивни по своята същност ,действат в обществен интерес и са предназначени да защитят правата на потребителите,поради което определянето на потребената вода не в съответствие с императивните законови изисквания /включително и относно необходимостта на се съставят предписания и протоколи/ е незаконосъобразно .

Във въззивната жалба се сочи на следващо място ,че по отношение на цитираните в обжалваното решение чл. 24, ал. 4 и чл. 49 от Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор ( в сила от 11.08.2014 г. до настоящия момент) , че същите не били приложими към настоящият казус, тъй като касаели действия и начин на изчисляане на потребено количество вода и отведен канал в случай на неосигуряване на достъп за отчет на водомера. Никъде нито в исковата молба, нито в хода на производството били наведени твърдения в тази насока от страна на Дружеството.Този довод е също неоснователен ,тъй като не представлява съществен мотив ,а е изложен от районния съд за пълнота на изложението с оглед показанията на свидетеля Т. Н. относно това ,че не ѝ е осигуряван достъп до имота.

Гореизложеното налага извода за неоснователност и недоказаност на претенцията, поради което районният съд законосъобразно е отхвърлил предявения иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК .

 

ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ

Въззиваемата не претендира разноски във въззивната инстанция,поради което такива не се присъждат.       

         Водим от горното и на основание Чл. 272 ГПК Съдът

 

                                       Р   Е   Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 676 от 17.01.2019 г. на Районен съд – В. по гр. дело № 3599/2017 г. по описа на съда.

Решението не подлежи на обжалване.

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ :                               ЧЛЕНОВЕ :1/

 

                                                                                                2/